„Съдбата на безпътната /Ла травиата/“ от Петър Увалиев

На 12 януари 2025 г. отбелязахме 110 години от рождението на писателя, публицист, сценарист и режисьор Петър Увалиев (1915-1998), известен в Западна Европа под името Пиер Рув. По повод годишнината ви предлагаме един любопитен негов текст, писан преди да емигрира.

СЪДБА НА БЕЗПЪТНАТА

ОТ

ПЕТЪР УВАЛИЕВ

Маргарита Готие влиза в литературата няколко века след „Куртизанката“ на Пиетро Аретино, няколко десетилетия след „Марион Делорм“ на Виктор Юго, няколко години след „Братовчедката Бета“ на Оноре де Балзак. И при все това появата ѝ отеква нео¬бичайна и тревожна. То е защото с нея иде и едно дръзко описание на живота. Тя не мечтае, като романтичната Марион, а страда и обвинява. Тя е първата куртизанка, която повлиява на обществения морал.

Преди нея по парижките сцени не една актриса е разказвала горката участ на Марион Делорм. Но героинята на Юго бликва направо от въображението, носи пищните дрехи на една отминала епоха и е жертва на царе и кардинали. Влюбеният в нея Дидие не знае каква е тя. И когато научава, възкликва с трогателна еснафска искреност: „О, ангелът бил демон!“ Затова и тази романтична пиеса остава някъде по ръба на съзнанието на хората и не ги тревожи.

Александър Дюма — незаконороденият син — не търси опора в фантазията си, когато изписва живота на Дамата с камелиите. Той си отваря очите. И събира смелостта си да каже онова, което вижда. На това нахълтване на живия живот в литературата се дължи и магнетичната сила на творбата му. Затова и до ден днешен неговата героиня е страшилище за филистерите и мечта за актьорите, макар и да не звучи бойко както в 1852 година, когато за първи път госпожица Дош е разказала от сцената на парижкия театър Водевил тъжната орис на Маргарита.

Днес общественият морал изглежда по-отърсен от много предразсъдъци. Или може би тези предразсъдъци са така сраснали с него, че мъчно можем да ги забележим. Или най-сетне пред човеците са изправени такива свръхчовешки задачи, че грижите ни за щастие изглеждат дребни и едва ли не дребнави. Но в охолните дни на миналия век човекът израства в много по-внушителен ръст. Само върху фона на този копнеж за щастие на всички хора образът на Маргарита можеше да се открои с такава трогателна внушителност.

Защото нейната трагедия не иде от странични събития, като тази на Марион Делорм. Тя е нещастна именно защото е куртизанка. Тя остава сама, тя умира по-страшно в третото действие, когато Арман я похулва, отколкото в последното, когато болестта я сразява. Затова и драмата не забавлява, а тревожи.

Години наред тя плаши театралните директори, свикнали да вадят на показ удоволствия. Написана от двадесет и три годишния Дюма още в 1847 година, тя се разхожда пет години от директор на директор. И никой не дръзва да я постави. Защото театърът още е потънал в последните пари на романтизма. Това внезапно представяне на действителността и смущава и дразни.

А за Дюма животът стои над всичко. В пиесата си той не описва въображаеми лица. Не измисля ни хора, ни случки. И хората и събитията са и на сцената и в публиката. В едно от писмата си до Сара Бернар той признава, че в Арман е описал себе си. А знайно е, че Маргарита е Мария Дюплеси.

Но връзката с живота не спира с тези лични прилики. Тя стига и до подмолите на съжителството между хората. Дюма изписва образа на куртизанката като производно на обществото. Марион Делорм, съвременница на Ришельо, живее в онези времена, когато само царе и властници могат да си разрешат лукса да се забавляват с нея. За годините, в които Дюма носи из Париж своята разгулна и размирна младост, куртизанката не е само привилегия на силните. Тя става достояние на богатите. Тя излиза из дворците и тръгва по театрите, по булевардите, из кафенетата. Ако щете, демократизира се. И в тази нейна демократизация личи, че тя не е вече случайна поява, а социален тип. Не е дворцова играчка, а улично забавление.

А всички онези, които обичат това забавление, — всички маркизи, графове и виконти, накачулили Маргарита, — не обичат да бъдат смущавани. Директорите на театрите знаят това. И затова пет години авторът чете пиесата си на този и на онзи. И всички се възхищават и никой не я поставя. Докато най-сетне тя се появява. Но и публика и артисти не са единодушни във възторзите си. Има хора, които се възмущават от този евтин драматизъм. Има актриси —  като голямата италианска драматичка Аделаиде Ристори — които не искат в никакъв случай да играят Маргарита. И то не по художествени, а по нравствени съображения.

Затова пък неудържим е възторгът на другите. Те се изправят с отворени сърца пред живота, който струи от сцената. Като гледах публиката на „Дамата с камелиите“, изпитах за пръв път убеждението, че съм написал една полезна пиеса“ — бележи Дюма в предговора на второто издание на пиесата си, там, където с трогателна искреност благодари на изпълнителите си — Дош, „която завинаги свърза името си с образа на Маргарита“, и Фехтер, „без който Арман би проповядвал, а не би увличал“.

Тази полза от пиесата се корени преди всичко в присъстствието на изтръгнати из живота образи, които не се реят в призвездните висини на романтизма, а носят тежкия товар на грижите, нещастията и пороците си, който ги приковава към земята. Близу до нея са образите, защото здраво стъпил на земята, отрано тъпкал нейната кал е и Дюма. Затова и той отива така направо към човека — без колебания и унеси.

И Джузепе Верди стои също така близо до живота, като Дюма. Не го блазни изтънчената арабеска на абстрактната музика. Цял живот прекарва той с поглед вперен в човека — и друго не иска да разкаже, освен страданията на хората Затова и музиката му е тъй наситена с плът и кръв. Затова и в нея, преди да има съзвучия, има отражения на човешки преживелици.

Но човекът не е спокойно салонно същество в очите на селянина от Бусето. И не е случайно предпочитането му към онези сюжети, които носят в себе си копнежа за преобразяване на хората. Не случайно се насочва той към онези литературни творби, където човекът е проблематичен и затова революционен. От „Коварство и любов“ до „Сицилианска вечерня“, от „Разбойници“ до „Риголето“ той отглася размирни настроения на едно възмъжало човечество. Затова и срещата му с Дюма изглежда едва ли не предопределена.

Франческо Мария Пияве, посредствен поет, но прям човек, превръща драмата на Дюма в поводи за музика. Но и в тази своя музика Верди остава верен на „полезната” пиеса, защото остава верен на себе си. И прекръстена от „Дамата с камелиите“ на „Ла травиата“, тя начева ново победоносно шествие по всички оперни сцени. Маргарита се казва Виолета, Арман се казва Алфред — но на сцената са пак куртизанката и онези, които се нуждаят от нея. И продължава пледоарията в нейна защита: може би този път още по-красноречива, защото към Дюма се присъединява и нов защитник, още по-внушителен и още по-могъщ: музиката на Джузепе Верди.

В Париж Верди вижда драмата изпълнена от мадемоазел Дош, и в 1853 г. във венецианския театър „Ла Фениче“ Фани Салвини Донатели за първи път разказва с песен трагедията на Виолета. Но и публиката, която пълни операта, смутена от дързостта да се

изважда на показ една уличница, остава хладна. Верди съобщава неуспеха на един приятел с тази лаконична бележка: „Снощи „Травиата“ пропадна. Аз ли съм виновен или певците? Не знам. Времето ще отсъди“.

И времето издаде най-бляскавото оправдание на уличницата и най-тежката присъда над фарисеите, които бяха спънали появата на драмата в Париж и бяха освиркали операта във Венеция. Не само че наложи образа, но наложи на цял свят и един израз, който преди сто години се е вреждал между онези слова, които е неприлично да се произнасят в доброто общество. Една от онези думи, заради които Аделаиде Ристори е отказвала да играе на италиански Маргарита: „Ла травиата“ — което значи „Безпътната“.

Странна е съдбата на това слово: от плебей в италианския език, то внезапно се настанява победоносно във всички световни говори. И у нас, и във Франция, и в Щатите, години наред хората казват спокойно „Травиата“, без дори да знаят какво значи този израз. И остават спокойни и невъзмутими, макар че мнозина биха потръпнали ако изречеха „безпътната“ — кой от нездраво любопитство, кой от младежки свен, кой от присторена нравственост.

Но изразът е придобил гражданственост. Станал е собствено име. И вече не дразни. Би казал човек, че съдбата отмъщава заради всичките хули, които години наред са сипани от онези, които лесно са забравяли, че само безгрешният може да хвърли камък.

Документът е от Архив на ИИИзк – БАН, Сбирка „Концертни и театрални програми, покани, каталози, ноти и др.“, „Травиата”, Софийска опера, 1946 г.

Послепис:  Съвсем скоро може да гледате великолепната постановка на операта „Травиата” на Държавна опера-Стара Загора. Заповядайте!

6 февруари /четвъртък/, 19.00 ч, сцена Опера

ТРАВИАТАопера от Джузепе Верди

Диригенти от Международния майсторски курс по оперно дирижиране

Водещ диригент Ивайло Кринчев

Режисьор Франк-Бернд Готшалк

Художник  Борис Стойнов

Хореограф Андреас Песлер

Хормайстор Младен Станев

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА И ИЗПЪЛНИТЕЛИ:

Виолета Валери           Деси Стефанова

Флора  Тереза Бракалова

Алфред Жермон           Ивайло Йовчев

Жорж Жермон               Валери Турманов

Виконт Гастон дьо Леторие               Стоян Буюклиев

Барон Дюфол Александър Марулев

Маркиз д`Обини           Живко Добрев

Доктор Гренвил           Игнат Желев

Анина  Анастасия Алтухова

Жозеф Иван Колев

Вестител         Никола Марулев

Оркестър, хор, балет на Държавна опера Стара Загора