Георги ЯНЕВ за Гео МИЛЕВ по повод 130 години от рождението на поета

Гео МИЛЕВ: БЪДИ ЦЯЛ!

На 15 януари 2025 г. се навършват 130 години от рождението на Гео Милев. Разговорът ми с литературния критик и дългогодишен главен уредник на къщата-музей в Стара Загора Георги ЯНЕВ тръгва в тази търсена и от двамата посока. Авторът на няколко книги с литературна критика и публицистика, съставител на поетични антологии и на сборници с творчеството на Гео Милев, за които е удостоен с наградата „Стара Загора“, разкъса „въжетата“ на навика, с който сме се самопревързали, и разказа простичко и с дух известни – и нетолкова, факти и истории, подредени според ценностите им, за поета и публициста, основен представител на експресионизма в българската литература, Гео Милев. И в края на разговора ни у мен остана онова „Бъди цял!“, което положи нови темели за духовността и смисъла на общата ни цялост.

Да познаваш живота и творчеството на Гео Милев толкова дълбоко е особено геомилевско. Чувствителна тема ли е днес поетът, чието име извиква най-напред в съзнанието поемата му „Септември“, г-н Янев?

При мене най-напред възниква цялостният образ на Гео Милев – поет, литературен критик, журналист, литературен историк, литературен теоретик, художник, театрал, публицист, преводач… И всичко това само до 30-годишна възраст, колкото времето, или хората от това време, са му отпуснали да живее… Пък и един от любимите му естетически принципи е „Бъди цял!“.  Е, разбира се, поемата „Септември“ напира в нашето съзнание, защото е не само неговата лебедова песен, но и допринася за зверското му убийство, макар истинските причини да са и други.

Тази творба на Гео Милев завършва с „Без Бог! Без господар!“. Това сблъсък на две класи ли е, или е бунт срещу държавността?

Този стих „Без Бог! Без господар!“ е логото на анархизма в България, па и по света. Смисълът му – и в поемата, е всъщност наистина отрицание на държавността, но и противопоставя класите на държавността и на свободните хора, издига в култ духовността. Ами да си припомним, че  преди този слоган на анархистите, който Гео Милев ползва като стих, са ония стихове: „Всичко писано от философи, поети ще се сбъдне…“ Прeзумпцията е, че философите и поетите са символ на духа, на свободното мислене. На тях се противопоставят цар Агамемнон и неговият верен генерал Ахил, хората на държавността и силата… Поетът сериозно изследва този дълговечен конфликт в исторически план и като една съвременна Касандра възпява мечтите на поетите и философите, на свободните духом хора… „Септември ще бъде май!“ е част от основния принцип на експресионизма – прехода от един край към друго начало. Експресионизмът отрича старото, но веднага ражда, утвърждава и възвестява новото… Гео Милев в това отношение е неподражаем… Още нещо – в книжка четвърта на „Пламък“  от 1924 година в своя кратка бележка за анархизма Георги Василев, всъщност Георги Шейтанов, определя Ботьова като първия български анархист и изрича слогана на анархизма „Ни Бог, ни господар!“. И така до  книжка седма в „Пламък“ само след три месеца, където Гео Милев изригва „Без Бог! Без господар!“…

През 1999 г. организирахте международна конференция за Гео Милев. С Христо Карастоянов поставихте темата за анархизма на списание „Пламък“….

Впрочем нека разкажа един спомен. Научен ръководител тогава беше проф. Светлозар Игов. Първи чете Карастоянов и открито заяви, че „Пламък“ е списание на и за анархизма, посочи десетки статии по темата в самото списание, ползва и спомен на съпругата му Мила Керанова, в който тя разказва за общата симпатия между Гео Милев и Шейтанов. Накрая Карастоянов заяви, че „Пламък“ е почти перфектно полиграфическо издание, скъпо, с прекрасна хартия, печата се в Държавната печатница и няма никакви финансови проблеми. Такъв комфорт, рече Карата, е можел да му осигури само Шейтана. Аз приех тезата, като на свой ред извадих нови факти – в личната библиотека на Гео Милев има няколко анархистични книги от Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин, които Гео не само е чел, изучавал ги е, встрани по белите полета е записвал свои мисли и оценки. По повод твърденията, че Гео Милев е бил комунист, не само посочих, но и раздадох факсимилета от литературната анкета в списание „Везни“, бр. 10 от 1921 г., където Милев отговаря на младия комунист А. Иванов с убийствен коментар за идеите на комунизма. Бях късметлия, случайно разбрах и името на този Иванов, който нарича Гео Милев „дребен буржоа“, беше младеж в ония години, казваше се Ангел Каралийчев, а и намерих негово писмено признание за това… Та там Гео Милев пише: „Задачите и целите на комунизма са цивилизаторски: т.е. материални, класови, политически, обаче не културни. Тук е слабото място на комунизма – и ако социалната революция не се преобрази от класова в ДУХОВНА, социалната революция ще бъде само един нов социален строй, след който ще следва друг, трети и т. н., и съвсем няма да бъде окончателно „спасение“ на човечеството…“. Поетът предрича бързия крах на комунизма… Дали затова „Везни“ не се издава фототипно, попитах в края на съобщението си. До края на годината фототипното издание видя бял свят.

Как реагира на тези твърдения дъщерята на поета – Леда Милева?

Леда Милева, която присъстваше на конференцията, поиска думата. Явно беше много ядосана. Първо посече Карастоянов. „Христо, знаеш, че те ценя като писател, но откъде ги измисли тия глупости, че Шейтанов плащал за изданието на „Пламък“! Имаш ли документи за това си твърдение?“ Христо се накокошини, но стана и твърдо отговори: „Уважаема г-жо Милева, добре познавам методите и принципите на работа на Георги Шейтанов и искам да Ви уверя, че той никога не е работил с приходни и разходни касови ордери, а увещавал дарителите с пищов в ръка и приемал даренията само  кеш… То май и Левски така понякога…“. Само това оставаше – да намесим и Левски в спора, но ни спря гениалният Светлозар Игов и успокои ситуацията, даже спести моята сеч от Леда. Рече, че литературните спорове са спорове на факти и документи, в случая Христо и Георги сочат факти, за които нямат документи, но фактите са важни, значими и заслужават внимание. Игов заяви, че споделя изразените мнения на Карастоянов и Янев. Спорът приключи, а Карата до мене рече: „Жоре, бати Светльо цял живот трябва да го черпим!“. Почнахме още същата вечер…

„Изкуството цъфти само на почвата на свободата, не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!“. С тези думи пред съда Гео Милев осъзнавал ли е на каква опасност се излага?

Осъзнавал е какво казва и защо. Впрочем защитната си реч той е записал на две страници, които, за радост, са оцелели. По спомените на сестра му Мария Владимирова, която им гостува по това време, всички близки и приятели молили поета да се откаже от четенето на защитната си реч, защото е нападателна и има опасност да подразни допълнително съда. В последния момент поетът се съгласява заради сълзите на жена си и Мария, нахвърля отделни теми на един лист, по които бележки се защитава. Завършва с цитираните думи… Същата вечер пише жалба до Касационния съд, в която твърди, че поемата му е писана преди да бъде обнародван членът, по който е съден от ЗЗД… Следва „кратка справка“, следва загърлянето и разбит череп… Поражението е много по-жестоко от пораженията на английския снаряд!

И нещо любопитно – прокурорът и съдията по време на делото говорят, че поетът трябва да пише с „думи и краски“ за красотата на живота, той „страна не взема“ при политически трусове, и други смешки. Очевидно са пописвали стиховце. Така че присъдата им има освен политически характер и привкус на тържеството на бездарието и графоманията над таланта…

Така нареченото правно основание за убийството на поета е Законът за защита на държавата (ЗЗД). Ултрадесният политик Александър Цанков и неговото правителство са унищожавали  политическите си опоненти, облягайки се именно на него. Смятате ли, че неговият брат Борис Касабов е могъл да го спаси?

Никой не е можел вече да го спаси… Защото ЗЗД е създаден точно с тази цел – всички издевателства над личността да са законни… Впрочем братът Борис Касабов пристига в София ден след изчезването на Гео, получил е информацията от Мила. Борис е бивш военен, един от учредителите на Военния съюз, които в момента са на власт. Отива при своя приятел Владимир Начев, шеф на Обществената безопасност, където е бил задържан Гео.  „Приятелят“ го уверява, че Гео Милев не е при тях. След него бащата Милю Касабов обикаля всички инстанции, пише три молби до Царя, до председателя на Народното събрание, до министъра на вътрешните работи и здравето, до министъра на войната, до кого ли не!… Има само един отговор от канцеларията на Царя, че сигналът на бащата е препратен до Министерството на вътрешните работи и здравето – така се е казвало тогава онуй министерство.

Според Вас, проблемът е другаде?

Да, проблемът е другаде: пристигат трима лейбъристи от английския парламент в България за анкета. Никой не иска да се срещне с тях, само Гео ги приема в квартирата си. Цели шест часа им разказва какво знае за събитията от 1923-та до 1925 година в родината си. Те обещали да не споменават името му, но на първата конференция още в Белград сред всички кореспонденти на света признават, че имат тези сведения от „големия български поет Гео Милев“. На другия ден потвърждават това и във Виена. Обиколили са почти всички европейски столици… Следва политическо, но и икономическо ембарго над България! Правителството пада и прочие…  Дебела работа! Е, това не се прощава! Затова казвам, че заради искреността на Гео Милев никой не е можел да го спаси.

Вие ли дадохте идея на Христо Карастоянов (който рано „страхотно зави в нощта“, мир на душата му!) за неговия роман „Една и съща нощ“? Там става дума за другаруването на Гео Милев с анархиста Георги Шейтанов. Според мемоаристите на 50-те години на миналия век, Гео Милев е бил комунист. Но и според съпругата му Мила Керанова, ревностният интелектуалец в края на живота си е клонял към анархизма, който се счита за радикално лява идеология… Как е повлияло на Гео Милев приятелствато му с Шейтанов?

Можем само да предполагаме, а това не е сериозно. Гео Милев изповядва идеите на Ницше за определен период от време, бил е бергсонианец, какъв ли не, но за кратко. Той обичал идеите, но презирал идеологиите… Гео не е споделял идеите на комунизма, това го изяснихме, макар да е споделял ляво мислене. Да, в края си е изповядвал идеите на анархизма, макар да е бил против насилието, но е приемал идеите на анархизма за духовното усъвършенстване на личността, по това време Шейтанов е бил, според другаря му Кирил Кръстев, в „отлив от насилието“, май там някъде са се посрещали двамата съмишленици Гео Милев и Георги Шейтанов…

Иначе никога не съм давал идея на Карастоянов за почти гениалния му роман. Досещах се, че пише нещо по темата, но той, кучето, никога не споделяше такива неща. Иначе по темата беше любопитен като богомолка! Ето един спомен за неговото любопитство. Събуждам се след три дни в безсъзнание от тежката ми ракова  операция в реанимацията, карат ме в стаята, а там ме посреща Дочка, подава ми лаптопа и казва, че имам много писма, осигурила ми е флашка за интернет… Зачитам се, най-много са писмата от Карастоянов. В първото ме пита какъв цвят са имали очите на Мила, жената на Гео. Следват поредица от писма, в които жаби и гущери хвърчат към мене, че не му отговарям. Досетих се, че е стигнал донякъде и не може да продължи, ако не посочи и изясни проблема, той така работеше – всичките факти трябваше да познава, иначе не можеше да пише… Ядосах се и му писах: „На писателски въпроси не отговарям!“. Бях изследвал Гео Милев за какво ли не, но не бях се сетил да се заинтересувам и от цвета на очите на жена му… Междувременно писах на Леда Милева и поисках отговор на същия въпрос. Карата реагира веднага: „Ти кого обиждаш на писател, бре?“. Добре че Леда беше желязна. И тя веднага ми отговори: „Черни, тъмночерни“. Веднага предадох информацията и той замълча, няма благодаря и прочие… В романа споменава, че очите на Мила са били „дълбоки“… Не бил писател, а?

В „Баща и син“ проследявате сложните взаимоотношения между двама кръвно свързани и силни мъже – Милю Касабов и Гео Милев. Изпреварващият времето си син ли е бил причина за тези конфликти?

Единият – бащата, е представител на възрожденското начало със своите консервативни разбирания, другият – синът, е бил обсебен от идеите за европеизация на културата, и не само културата – за единение с всичко европейско. Бащата е романтичен реалист, синът – модернист-революционер… Мечтае и пише на баща си, че ние имаме потенциал в някои отношения да изпреварваме с наши идеи Европа. Връзката на двамата не е само кръвна, тя е и духовна, затова бащата подкрепя сина в неговите начинания. Издателство „Везни“ е собственост на Милю Касабов, но нещо като главен редактор е Гео Милев – той решава кого и кога ще издава, на бащата определя ролята на платец. Често му пише: „Не се меси в политиката на издателството, а плащай!“. Бащата преглъщал и плащал. Пише на любимия си син, че българският читател не е приучен на модерна европейска литература и му предлага да издават класически автори, да издават речници и прочие, от които да печелят, а с печалбата да покриват загубите от издаването на модерните автори… Старият издател е познавал пазара, както бихме казали днес, но срещал съпротива от сина, който не желае да се занимава с разни речници и прочие… „Това не ми е работата!“ – ще пише той на покрусения баща… Милю Касабов пак преглъщал и плащал… Накрая фалира… Това е единственият случай, когато частник в България фалира от амбицията на сина да популяризира европейската култура и да мечтае българската култура да се съизмерва с нея, да не върви след тенденциите в изкуството, а даже да ги изпреварва… Е, тези противоречия не бих нарекъл конфликти, защото Милю Касабов точно така и такъв е искал да вижда сина си. Това са техни, между двамата, интимни отношения, които те са разкрили в писмата си.

Според Вас, как може да бъде тълкувана „документална история“ на живота на Гео Милев? Ако беше живял по-дълго, щеше ли да е отворен към различното?

Не, не! На такъв въпрос не мога, а и не искам да отговоря, защото „ако“ в историята не съществува. Въпросът все пак е законен! Но ще си позволя да цитирам дъщеря му Леда Милева, която на оная международна конференция от 1999 година в обобщението на конференцията заяви: „Накрая само една дума още: поставя се и винаги ще се поставя въпросът за рано загинали творци. И нашата конференция не направи изключение – от нашите слушатели на няколко пъти се постави този въпрос с неизменното: „Какво би станало, ако…“ Реторичен въпрос! В конкретния случай с баща ми ще призная, че ние в нашето семейство, човешко е, сме си поставяли този въпрос даже доста по-емоционално. За неговата гибел той до голяма степен си е виновен… Не само със срещата си с лейбъристите, не само с поемата „Септември“ и със статии като „Полицейска критика“, „Свет во тме светиться“ и „Отворено писмо до г. Борис Вазов“… Той е бил безразсъдно откровен и граждански нападателен в онова време на жестоки нрави и жестока схватка не е можело да му се прости… И други творци е имало, които са споделяли гражданската му позиция, вълнували са се от онова, което е ставало в България, но са били все пак малко по-разумни… Гео Милев е бил безкрайно неразумен и безкрайно наивен и на загрижеността и предупрежденията на близките и приятелите му за неговата неразумност, които са му казвали: „Ама поне сега се скрий! Напусни София!“, а други са му предлагали да емигрира в Съветския съюз, той се смеел и казвал: „Глупости! За какво ще ме съдят, за какво ще ме преследват? Аз само пиша… Пък и ако сега не бъда с народа си, кога?…“ Ето каква наивност и какъв идеализъм! Може би затова майка ми, която все пак го е познавала най-добре, казваше: „Ако се беше скрил, ако беше избягал от този голям вихър, той в никакъв случай не можеше да остане жив до Девети септември. И след Девети…“. Такъв му е бил характерът, че той не е могъл да мълчи. Ако беше емигрирал в Съветския съюз, сигурно нямаше да се върне, каторгата му е била сигурна… Ако се беше скрил през 1925 година, щеше да пострада по-късно, най-малкото между 1942-1944 година. А след Девети септември само Бог знае какви неприятности щеше да има, но нямаше да са малки… Така че този реторичен въпрос – всеки сам трябва да си отговори на него, но преди това трябва да го познава като морал, етика и гражданско поведение. Със своята чиста душевна наивност – все пак той е и европейски възпитаник – Гео Милев не би могъл да оцелее при тези наши балкански  и европейски катаклизми…“  (Из „Гео Милев – неудържимата пламенност“, нови изследвания, издателство „Захарий Стоянов“,2001 г., стр. 236 – 237).

В какво е смисълът да се изучава и да се знае от младото поколение наследството, което Гео Милев ни остави?

Най-малкото ще научат и ще знаят, че по времето на Гео и благодарение на него литературните процеси в България не наследяват след десетилетия естетически поетически ценности, а през 20-те години се твори едновременно и паралелно с тези европейски търсения и достижения. Че и българската литература дава своя достоен принос за утвърждаването и развитието на експресионизма в литературата и изкуствата… Това хич не е малко!

Издадохте книгата „/Не/съгласия“, а след това „Съгласия“. С какво се съгласихте след време? А с какво още не сте съгласен?

Между тези ми две книги лежат цели двайсет години. „Несъгласия“ беше изписана в заглавието като „/не/СЪГЛАСИЯ“. Т.е. съгласията ми за литературните процеси беше положителна, но пишех, че ни липсва едно малко „не!“. Писах я по онова време, когато само се хвалеше. Когато подготвях „Съгласия“, реших да си направя една автогавра със себе си, защото нищо не се е променило, даже критиката се превърна повече в реклама и пиар за авторите. Но аз продължавам да си пиша за автори, с които съм СЪГЛАСЕН, та така, както викат плейметките… Нищо не се е променило, но аз се кротнах, омъдрях, сиреч остарях… Навярно това обяснява моето търпение, но от агресивното бездарие побеснявам!

През годината, в която отбелязваме 130-годишнината от рождението на Гео Милев, Вие имате личен празник – 75-годишен, извървян достойно, житейски път. Подготвяте и нова книга за Гео Милев. Как се „побирате“ между тези две събития?  Стига ли Ви пространството между тях?

Единственото общо между мен и Гео Милев е това, че повече от четвърт век премитах всеки ден храма му – неговия музей. И държах да запазвам чист естетическия му въздух. Канех да четат там поети като Валери Петров, Павел Матев, Георги Константинов, проф. Стоян Каролев, Костадин Павлов, Иван Динков, Михаил Берберов,  Рашко Стойков, Жеко Христов, Стойчо Стойчев, Таньо Клисуров, Неделчо Ганев, Кольо Александров, Христо Карастоянов, Гриша Трифонов, Асен Масларски, Пламен Ставрев, Добри Тонев, Владимир Янев и пр. Освен това ежедневно присъстваха писатели и изследователи на творчеството на Гео Милев. Най-редовни бяха Христо Карастоянов и Веселин Стоянов от Казанлък, който написа превъзходен роман за Иван Милев, много факти намери в архивите на Гео…

Новата ми книга се нарича „Литературни увлечения“. От 15 статии 10 са за Гео Милев. Във всяка статия казвам нещо ново, неизвестно до този момент, това е смисълът на книгата. Даже в останалите статии за всяко проучване имам нови открития, особено при темата за Пеньо Пенев… Е, дано „Литературни увлечения“ види бял свят, това е своеобразен мой почит към литературата!…

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА