Послучай 71-вия си рожден ден, доц. д-р Васил Хаджиилиев ви черпи с прелюбопитен духовен подарък
Една от най-интригуващите личности в науката и културата на Стара Загора доц.д-р Васил Хаджиилиев, днес ще празнува 71-вия си рожден ден. В интерес на истината, потърсих го за интервю в навечерието на Васильовден, за да го попитам за корените му, за обредите и обичаите свързани с неговия небесен покровител, за новите му творчески деятелности. Оказа се, че е на поредно пътешествие в Етиопия. Договорихме се първото интервю, след завръщането му, да бъде за читателите на Долап.бг, който е любимият му сайт.
Въпреки, че миналата година, точно на същия ден, с голямо интервю послучай кръглата му годишнина, ви представихме тази изключителна, знакова личност, помолих професора да маркира някои от най-важните си жизнени моменти, които ви предлагаме без редакторска намеса:
„Роден съм на 11 януари почти в средата на ХХ век и се каня да я карам така до средата на новия, поне!
Обучението ми продължи почти през целия ми живот: най-напред в Стара Загора в Пето основно „Митьо Станев“ (дружка на дядо ми в размирната ’23), после в прочутата гимназия на Миронова „Христо Ботев“. Следват химическите ми одисеи: първо във ВХТИ „Проф. д-р Асен Златаров“, после във ХТМУ – София, химически войски в ШПЗО „Г. Делчев“ във Враца и накрая доктор по химия в СУ „Св. Климент Охридски“ – София. Толкова обучение по химия трябваше да бъде споделено – най-напред завеждащ отдел химия в ОСМТ – Стара Загора, а после асистент и доцент в катедрата по химия на Медицински факултет на Тракийския университет. Написах десетки статии, учебни помагала и ръководства за студентите, които се ползват и ще се ползват както в Стара Загора, така и в други университети. През 2004 издадох книжка с кандидатстудентски бисери по химия „И Менделеев ще заплаче“, може би единствената такава книга в света, поне така твърди М. Вешим. Като се запозна с книгата, Роси Ранчева ме прекръсти на „Мистър ХХХ“, което ще рече „Химикът, Хуморист, Хаджиилиев“, а не нещо друго! През 2025 година ще излезе, може би най-сериозната ми книга в тази ми битност, учебникът: „Природа, химия медицина“.
През 2006 година, когато приеха България в ЕС тръгнах по света. В началото плахо из Европата, после разширих периметъра и на края стигнах до „All over the World”, както се изразяват в Америката. Навсякъде до мен беше една дама, моята Иванка, а не тази на Тръмп, за която през 2019 г. се ожених в Индия. Беше голям купон – бяха се събрали над 10 000 индийци да гледат сеир, а на другия ден в централните новини „Head News“ ни показаха, а после показаха и Тръмп, който тогава караше първия си мандат. И като пътешественик трябваше да споделям видяното и преживяното. Излязоха книгите „Купонът“, „Намасте“, „В страната на Съветите – 80 години по-късно“, а последната се списва в момента.
Отново сме само двамата – аз и Иванка. На летището ще ни чака Бека, човекът, който ще е нашият гид тук. Д-р Борислав Милев ни свърза с него. Усмивката на Бека е 24 карата, а цветът на кожата е почти черен. Повечето етиопци са с тъмно кафява до черна кожа. Жените са много красиви – стройни тела, прелестни усмивки. Извън столицата всички носеха големи вързопи или делви с вода на главите си. Мъжете са стройни, с дълги нозе. Може би затова и повечето златни олимпийци на бягане дълги разстояния са етиопци. В столицата мъжете си държаха ръцете в джобовете, но извън нея всички носеха дълги пръчки зад врата си, а някои бяха заменили пръчките с пушки или калашници. Оказа се, че в някои райони на Етиопия се води гражданска война. Хората тихичко ни споделяха, че министър председателят им Абий Ахмед Али е зъл диктатор, макар за него в Европа да се пишат хвалебствия, а през 2019 г. получава и Нобел за мир.
В Адис Абеба кацаме в 7 часа на 26 декември 2024 година и научавам, че всъщност тук часът е 1, месецът е Пагуме, а годината 2017!!! В Етиопия денят започва с изгрева на слънцето, месеците са 12 по 30 дни и в края на годината има 5 дни, които да компенсират липсите, а една сложна сметка показва на етиопците годината.
Столицата Адис Абеба е град с над 8 милиона обитатели. Центърът изглежда почти прилично, за крайните квартали не знам. По улиците милиони „тук-тук“, внесени на старо от Индия, вдигат пушек всяко едно колкото тецовете, че и повече. Хубаво е някой екоактивист от Брюксел да се запознае с положението тук, защото то замърсяването не спира до границите на Африка. Движението е хаотично без правила, но както споделя шофьорът ни, катастрофите са малко, защото водачите взаимно се пазят. Не видях нервни шофьори, макар всеки гледаше да се шмугне и да изпревари в пренатоварения трафик. Основната забележителност на столицата е музеят на Етиопия, където се намира „Луси“ – най-древният скелет на човек, живял преди 3,2 милиона години. В централната църква се пазят гробовете на първите етиопски царе и техните царски атрибути. Етиопците са източно православни християни, почти като нас, но понеже са приели християнството почти първи, преди важния Никейски събор от 325 г., са монофизити – приемат, че Христос има само една Божествена същност.
Летим за следващата дестинация. Всъщност от град в град се предвижваме само със самолет заради опасността от среща с войната, която се води в страната. Почти се срещнахме с тази етиопска война – едно малко разстояние от около 70 километра трябваше да преминем с кола. По пътя ни спираха въоръжени мъже, които винаги бяха усмихнати и ни махаха приятелски. Оказа се, че са ту от правителствените войски, ту от бунтовниците. Много симпатични млади хора, ама въоръжени до зъби.
В селцето Лалибела ще гледаме каменните църкви. Цар Лалибела през 12 век решава да построи тези скални църкви с цел това да стане новият Ерусалим. Всъщност църквите са издълбани в твърда гранитна скала. Всичко е толкова невероятно, че ти се завива свят. Мен в добавак ме заболя и всяка част от тялото защото, за да видим всичките тези прелести, трябваше да се слиза и качва по стръмни стъпала, да се пълзи през подземни тунели. На едно от стълбищата се подхлъзнах надолу и беше ясно, че ще ме събират в насипно състояние. Тогава една мощна ръка ме хвана и ме спаси. Беше етиопецът, който още в самото начало се залепи за мен, за да ме събува и обува (в етиопските храмове се влиза бос). Знаех, че ще е така и бях със сандали, които лесно се свалят и обуват и отказах тази му услуга. Но той продължи да върви неотменно до мен и ето дойде звездният му час. Бях решил да му дам все пак 50 бира (един етиопски бир е 1.5 стотинки), но след тази случка извадих 200 бира и човекът беше много, много щастлив.
Етиопия е много, много бедна страна. Населението е 110 милиона. Средният месечен доход е около 100 долара, но бедните, а те са болшество я карат с около 30-40 долара. В един от музеите уредникът, който беше на държавна заплата ни сподели, че тя е 63 долара. Къщите по селата са еднообразини: наредени в правоъгълник пръти от евкалипт, забити в земята и измазани с пръст – смес от глина и слама. Някъде има ток, но на повечето места по селата няма. Но всички имат айфони. Как ги зареждат не мога да се сетя. По селата и градовете е гъмжило от хора – млади,здрави мъже и жени. Чудя се докога ще киснат в тази беднотия и глад, а не тръгнат към богатата и вкусна Европа. Скоро ще стане, няма да чакаме много!
Аксум е духовната столица на Етиопия. Тук в една църква, в която може да влезе само един човек в света (не разбрах кой) се намира КИВОТЪТ НА ЗАВЕТА!!! Етиопците твърдо вярват в това, а и ние повярвахме без много да ни убеждават. Легендата за Кивота тук е много ясна. Савската царица, която е етиопка, съблазнява цар Соломон, забременява от него и ражда син, който пренася кивота в Аксум. Оттогава той се пази тук. В близост до тази църква се намира великолепната катедрала, построена от последния император на Етиопия – Хайле Силасие. След него Етиопия е социалистическа, а после народна република, но народът помни Императора с обич. В тази величествена църква поднасям моят скромен дар на Етиопия – икона от България. Прие я главният духовник на храма и я отнесе в криптата отпред. В Аксум са и прочутите стели на Етиопия. Това са огромни гранитни обелиски пронизващи небето. Един от тях е нарязан от италианците по време на окупацията на Етиопия от Италия на Мусолини и занесен в Рим, за да краси министерството на Империите. След войната обратно със самолети Ан, СССР връща нарязаната стела обратно на мястото ѝ.
Етиопия, за разлика от всички останали страни на Африка, винаги е била независима страна. Води две войни с Италия, като в първата в края на XIX век, италианците не постигат много. Във втората Италиано-Абисинска война (1935-1937 г.) (Абисиния е старото име на Етиопия) етиопците имат около 300 пушки, 4 танка и няколко картечници, а иначе многобройната им армия е въоръжена с копия и щитове от кожа. Така те се съпротивляват на въоръжените до зъби италиански войски толкова дълго, че Мусолини крайно изнервен сменя главнокомандващия и слага своя пръв маршал Бадолио начело на италианската армия. Бадолио сломява съпротивата на етиопците, водени от император Хайле Силасие. От италианската окупация в Етиопия остават две положителни неща – в етиопските ресторанти (тези, които са за бели) сервират превъзходни пици и спагети. Иначе етиопците – бедни и богати, ядат сутрин, обед и вечер иниджера. Това е нещо като огромна палачинка, която се овкусява с различни неща – сладко сутрин, лютива чили манджа на обяд и каша с лук и картофи вечер. Ако денят е добър, ще има и печено месо в средата на питата.
Във всички туристически проспекти Етиопия е наречена страна на кафето. Всъщност вярното е, че кафето расте чудесно на етиопска почва, има го навсякъде, и затова за местните кафето е напитката без която не сядат на маса. Обикновено това включва печене на кафеените зърна, смилане и варене на бавен огън в мангал с жарава. Сервира се в малки чашки, като кафеджийката майсторски го сипва в чашките, като го разлива от чайника от почти половин метър разстояние. На масата слагат мангал с горящи въглени и тамян. Миризмата на кафето е изчезнала в тази на тамяна. Кафето, разбира се, се сърба шумно.
Свършвам с описание на стаята ни в хотела в Лалибела. Когато джипката ни отнасяше от центъра на селцето към хотела мислех, че ще се задуша. Беше 2-3 януари. На 1 януари никой не обърна внимание, че е Нова година. Всъщност етиопската Нова година е на 11 септември. Но на другия ден селцето започна да се пълни с народ, който на следващия ден се удвои, после продължи да расте. Оказа се, че хората прииждат, за да празнуват Коледа на 7 януари. Прииждаха пеша, на магарета, с камили. Купуваха си чували от ПВЦ, за да си направят импровизирана палатка или просто да се завият през нощта. Водата се носеше в туби от реката, там някъде бяха и тоалетните – празно място с издълбани дупки за еднократна употреба. И когато колата минаваше през това гъмжило от хора и вече мислех, че ще ни захвърлят долу в реката, спряхме пред една сграда с висока ограда, а вътре цветя, прекрасна веранда и после много красиво подредената стая. Но това бе нищо – терасата на стаята, надвесена над 50 метрова пропаст, беше всичко на света. Отпред се простираше Африка, безкрайна и пленителна. Вечерта точно в шест часа слънцето се скри бързо зад дърветата в края на хоризонта. Настъпи мрак – тайнственият мрак на Африка, онова тайнство, както пише Хемингуей „…което никой в Европа няма“!
Уважаеми читатели, очаквайте скоро втората, а и може би трета част на пътеписа за Етиопия от Васил Хаджиилиев.
Пожелаваме на рожденика здраве, перото му никога да не пресъхва, фотоапаратът му винаги да е зареден, а раницата -готова за покоряване на нови дестинации.
Долап.бг
