Станчо СТАНЧЕВ: Искам да съм дал смисъл за зрителите пред екрана, а не да съм добър фон на ежедневието им

Той умее да създава „Пожар в ефира“. Прави го още когато е на 16 години в Радио Стара Загора. Това е през 2016 г., а от 2020-а Станчо Станчев работи в националната бТВ. На 24 години е, а вече заявява категорично професионализъм, придобит с опит и много работа. За това интервю правим уговорката, че ще е в промеждутъка от един час, в който той може да се отдели от многото си ангажименти. Влизам и аз в неговия ритъм, защото познавам младежа още от годините, когато 5-годишен се учеше да пее майсторски и ваеше детския си глас при вокалния педагог Лиляна Дойчева. И знам, че е възпитан да бъде коректен. В семейството му правилата на реда „преподава“ майката – Златка Станчева – зам.-директор на ПГЕ „Джон Атанасов“, а на бащата – IT-мениджър, чието име носи, Станчо Станчев Станчев е дал обещание – да пази авторитета му и да надгражда името. Станчо Станчев е завършил ГПЧЕ „Ромен Ролан“ с френски език. В кинофакултета на НАТЗИФ „Кръстьо Сарафов“ учи основите на всички професии от кинопроизводството. Което пък оправдава големия му интерес към света на Седмото изкуство.     

„Нова година – нов късмет“ е популярна фраза. Кое за Вас ще е най-важното събитие, към което ще се стремите през 2025 година, г-н Станчев?

 Най-важното събитие е това, което предстои. Да не стоя на едно място. Постоянно да търся събития и срещи. Ако има стремеж към събитие, то нека да е събитие, което провокира моето можене. Разбира се, на мнозина ни се иска да отразим концертите на “Guns N’ Roses” или Роби Уилямс, които ще са наесен, но има много време дотогава.

С какво ще предизвикате себе си, ако искате да излезете от зоната си на комфорт?

Интересен въпрос. По принцип обичам комфорта си. Бих могъл да дам продължение на отговора на предишния въпрос. Да предизвикам своето можене по начин, по който да изненадам себе си. Нека излизането от комфорта да е изненада, да е нещо неочаквано, хвърлена ръкавица, която обаче да ми е по мярка.

Само за 4 години – от нюзрума на бТВ като стажант, вече сте репортер на Новините и в екипа на „Тази събота и неделя“. Там сте млади хора с амбиции да се доказват в професията. Как свързвате пространството на високия журналистически език с обикновеността на събитието? Често се вменява „вината“, че журналистиката днес не изразява (а не отразява) близката до хората действителност…

Преди да започна даден репортаж и след като се излъчи, си задавам същите въпроси. Дали съм успял чрез своя почерк да стигна до зрителите, дали съм оставил “драскотина в паметта” (по Борис Христов), дали просто “пиша по водата” (по Теодора Енчева) със своите теми, които изчезват с вълната на поредния ефир. Ще ми се да вярвам, че темите и героите, за които разказвам, дават поне капка добавена стойност на хората. Дали ще е с развлекателен или по-сериозен репортаж, да съм дал смисъл за зрителите пред екрана, не само да съм бил добър фон на тяхното ежедневие.

Привлякохте вниманието на зрителите с интервюта с  групите Europe, D2, DUBIOZA KOLEKTIV, със звездата от сериала „Кухня“ Дмитрий Назаров, с автора на бестселъри Дмитрий Глуховски, с поетите Стефан Цанев, Михаил Белчев, Александър Петров… Как Ви ангажира това предизвикателство: да „влезеш“ в душата на събеседника и да направиш казаното от него „валидно“ за много хора?

Ангажира ме преди, по време и след срещата с подобни събеседници. Ангажира ме и подготовката, ангажира ме и атмосферата, която създаваме помежду си, когато разговаряме, ангажира ме, когато вадя най-силното от тези събеседници спрямо контекста, в който се излъчват нашите срещи. Има хора като Дмитрий Назаров и съпругата му Олга Василиева – звездите от “Кухня” – чието интервю подготвях и обмислях половин година. От момента, в който напуснаха Русия, до гостуването им в София с техния спектакъл. След няколко поредни отказа разбраха какво търся от този разговор и го проведохме онлайн преди пристигането им на българска земя. След края на това чакано, технически провалено, но духовито по съдържание интервю, популярният преводач Владимир Бернер ми каза: “Имай предвид, че предишните им интервюта за български медии бяха коренно различни и изнервени. Тези хора ти се довериха…”. След подобни думи може би си казваш, че си успял да “влезеш в душата на събеседника”, както поставяте въпроса. След това при стъпването си на летището държаха да се запознаем, което вече приех като комплимент.

С кого през Новата година искате да направите интервю и защо?

Пак ще спомена Роби Уилямс, защото, нека сме честни: “Кой български журналист не иска интервю с Роби Уилямс?” (може би Георги Тошев, който вече има такова). С радост бих слушал разкази на Роби още за времето с “Take That”, за лукса да си талантлив и скандален, за джаза и рока, които живеят в него, но с които малцина го свързват. А от българските личности си пожелавам срещи с хора като Камен Донев, акад. Людмил Стайков – хора, които не дават интервюта, но които имат какво да кажат. Искам да интервюирам и (не)обикновени хора като 94-годишния майстор на каруци Анко Анков от Северозапада, за когото разказахме с оператора Стоян Митев в “Тази събота и неделя”. Йовкови герои в 21-ви век.

Автор сте на поредиците „Младите надежди“ и „Задочна България“. За кои талантливи и успешни млади българи искате да разкажете? С кое в рубриката „Задочна България“ ще покажете, че в миналото на страната ни винаги може да има изненади?

За “Младите надежди” не съм снимал от една година, но разказвам за талантите на България винаги, когато има повод. Дори се радвам, че един от героите ми през годината – химикът Виктор Лилов, стана част от личностите “30 под 30” на сп. “Форбс”. Що се отнася до “Задочна България” – ето това е моят тв проект, на който мога да кажа, че съм се посветил. Буквално вчера (28.12.) се излъчи 27-мият брой, с който изпратихме 2024-та, но който не е последен за поредицата. Стремя се да издирвам моменти от миналото на България, които може да впечатлят дори най-големите познавачи. А когато разказвам за по-познати страници от историята, да показвам кадри и разкази, които да накарат всеки зрител да се изненада от наследството, което имаме. Оказа се, че теми като “Слугинчетата на Царска България”, “Рекламите на 20. век”, “Заведенията на мутрите” и т.н., и т.н. са теми, които, освен тв рейтинг, провокираха и стотици реакции в социалните мрежи. Пожелавам си дълъг живот за “Задочна България” и благодаря от сърце на екипа на “Тази събота и неделя” и бТВ, че имам възможността да я развивам така, както си я представям.

Началото положихте в Радио Стара Загора. Как работата там Ви помогна да овладеете регистрите на журналистическото слово?

Накратко: “Със свобода и стандарти.” Всеки един прохождащ журналист има нужда от съвети от опитни колеги и слушане на образцови предавания. От изисквания, но не и ограничения. От добронамерени ментори, които са видели потенциал в теб. От предизвикателства. От работа в екип. Все условия, които БНР Стара Загора ми е давало срещу моята всеотдайност и любопитство. Благодаря на Самуил Станев, водещия на “Пожар в ефира” преди мен, който ми помогна да открия предаването, и на редакторката ни Теодора Иванова, която след няколко интервюта и кратки материали ме покани да съм част от екипа на това младежко токшоу, което и до днес звучи в ефира.

Връщате се в родната Стара Загора заради още едно – знам добре, много приятно за Вас обстоятелство: да пеете във ВГ „Траяна Глас“.  Как музиката Ви помага да развивате себе си?

Не знам как, музиката затова е магия. Знам как Лиляна Дойчева ни зарази с музиката на “Траяна”, знам през колко репетиции и изяви сме преминали, знам как сме плакали в студиото на Апостол Гурков – Пони, докато изпипаме своите записи, знам колко разочарования и възторзи сме преживели, знам на колко конкурси сме се явили, как заради всичко това съм бил вдъхновен, как съм будувал с денонощия, как съм се преоткривал. Знам, че и до днес се търсим с “Траяна Глас” и ще продължаваме да го правим. Пак заради музиката и нейната магия.

През 2025 г. ще се отбележи по подобаващ начин 40-годишнината от създаването на ВГ „Траяна“. Според Вас, младежката група „Траяна Глас“ позиционира ли се вече категорично като продължител на тази уникална група?

Не бих казал. Не можем да я продължим, защото ние не сме това, което са били те за сцената на България. Ние не сме революция. Не сме стигнали до своето място заради борба със стари вкусове и закостенели разбирания. Ние не произведохме своя “Вардар”. Ние сме млади хора, които винаги с любов и умения ще изпълняваме тяхната музика. С минимални музикални, но без грам изпълнителски компромиси (в крайна сметка в квинтета си нямаме бас, нямаме тембрите и музикалните натрупвания, които тези партитури предполагат). Но имаме лукса да сме приемници на всичко това. Да се качим на техните музикални “рамене” и достойно да пеем пиесите на Кирил Тодоров така, че дори той да хареса нашите интерпретации. И все още да изграждаме звученето, което Лиляна Дойчева търси от нашите възможности. Повярвайте ми, през 2025 г. Стара Загора ще чува за “Траяна” така, както скоро не го е правила. Очаквайте ни!

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА

Снимки: личен архив