Христина РАДОМИРОВА: От Новата очаквам светлина, пътеки и благополучие
Започваме интервюто с уговорката, че ще си говорим на „ти“. Преди да се запозная с нея, ме спечели със стиховете си. И вече 21 години съм нейна почитателка. Защото Христина Радомирова умее да спасява всички, които тичат в „ръжта й“. Тя е Спасител – и никакви Голготи не я плашат. Просто умее много добре да спасява – чрез стиховете си. Поезия на коленете на талантлива авторка! Което значи, че е жива! По принцип понякога неоспорваната поезия става оспорвана. В нейната обаче духът не е груб, нито разяден, нито пък безкръвен. Затова книгите й са като водата – утоляват жаждата за красота. Стиховете са с овладени поетически форми и не търпят оспорваност.
Христина Радомирова е родена и живее в Стара Загора. Автор е на стихосбирките „Надежда назаем“ (2003), „Понякога се случва да съм птица“ (2006), „По безкрая на краткия миг“ (2010), „ Акорди от звездите“ (2011), „Дъх на сътворение“ (2012), „Да си жив“ (2014). Нейни стихове са публикувани в различни издания и са награждавани многократно. Но ключът не е в наградите, а в моженето. Христина Радомирова много го може. Преди да прочетете интервюто, утолете жаждата си за хубава поезия ето с това нейно стихотворение.
НАПУК НА ВСИЧКИ НЕВЪЗМОЖНОСТИ
Напук на всички невъзможности,
избирам опция ЖИВОТ.
Куршумите са всъщност халосни
и най-полезният ми ход!
Напук на всички невъзможности,
избирам опция НЕБЕ.
(Не търся никакви условности),
това ми е инстинкт вроден!
Напук на всички невъзможности,
избирам опция МЕЧТА
на най-безумните ù скорости –
все още вярвам в чудеса!
Напук на всички невъзможности,
избирам опция ЛЮБОВ.
Тя с всичките си нежни болници
осмисля целия живот!
Напук на всички невъзможности,
избирам опцията ДА
с неподозирани възможности.
Аз имам тази свобода!
Хриси, казват, че поезията е символният език на душата. Какво е тя за теб?
Изкуството във всичките му форми е сакралният изказ на човека. А доколко и дали го владеем в някоя от разновидностите му, е въпрос на индивидуална душевност. Аз пиша, когато ми е потребно. За мен поезията не е спорт, не е съревнование или стремеж към популярност. Не! Тя е моят начин да споделя с някого своите чувства, мисли, светоусещане за онези неща, които обикновено повечето хора смятат за даденост. За малките неща от битието с фундаментално значение за живота ни! И се радвам, че стиховете ми стигат предназначението си!
Във всяко стихотворение е закодирана някаква идея, която поддържа будно съзнанието. Кога „танцуваш с пъстри хвърчила“?
Когато ми се пее – било от щастие или от болка. На истинските поети е известно, че болката има по–широк размах на крилете си и по-дълбок поглед в очите си! Щастието се споделя неангажиращо.
Забравихме ли да се радваме на красивата поезия? Близо ли сме до четенето с неразбиране? Харесвам много този твой стих: „Понякога боли до лудост,/душата ти когато не разбират,/уж близки, ала всъщност чужди…/От тази болка страшно се умира!“
В съвременния дигитализиран свят вече и изкуственият интелект „прописа“ поезия и „създава“ изкуство. Но това, което наистина сериозно ме плаши, е модернизмът в естествения интелект… Затова не само поезията, но и цялата духовна същност на човека е поставена пред огромно изпитание – да се бори, за да оцелее и да бъде разбрана!
Как гледаш на проблема, че се случва в отношенията поет-читател да има известно напрежение. Според теб, на какво би могло да се дължи то? На свободната воля на поета и на капризността на читателя ли?
Ако предавател и приемник не са настроени на една и съща радиовълна, няма как да се получи контакт. Така е и между поет и читател – наличието или липсата на свързващата нишка определя връзката.
С какви хора искаш да се обградиш в живота? Каква е мечтата ти за тях?
Иска ми се доброто в хората да е органична потребност. Доброто, което не очаква благодарност, не задължава и не изисква отплата. Старая се да се обграждам с хора, с които да се чувствам свободна в кожата си!
Твоят дядо – актьорът Васил Радомиров, направи незабравими роли на сцената на Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора: дядо Галушко във „Време разделно“, Стоил в „Студена земя“, Иван в „Светът е малък“… С какво най-вече пазиш жив спомена за него?
Гордея се и съм благодарна на Бог, че ми го даде за дядо! Той ме съгради като личност със своята саможертвена докрай любов! Той беше и моят най-добър приятел, имахме много силна емоционална връзка! Бях твърде малка, за да го опозная и като актьор, но благодарение на неговите колеги Нино Луканов от старозагорския театър и Иван Митев от великотърновския, сега имам тази възможност!
Носиш прекрасното име Христина. Какво си пожелаваш за Коледа?
Живот и здраве, както и верни приятели, на които да давам обичта си!
Какво очакваш от Новата 2025 г.?
Светлина, пътеки и благополучие!
Интервю на Димка КАБАИВАНОВА
