Старозагорското семейство Мирчеви в своето море от любов

Стане ли дума за семейство, винаги в паметта ми изниква началото на романа „Ана Каренина: “Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“. Е, този път няма да се съглася с Лев Николаевич. Семейството на Екатерина Стратиева е щастливо посвоему. И не прилича на никое друго. Старозагорската поетеса и филолог (преподавател е по български език и литература в ППМГ „ Гео Милев“ в Стара Загора) коледно „отвори вратата“ към дома на семейство Мирчеви.

ТЕ СА ЧЕТИРИМА И СА СИ НАПЪЛНО ДОСТАТЪЧНИ

Искам да разкажа една история за любовта, която лекува всичко, за духовната щедрост, която помага и на другите да изплуват от мътните води на ежедневието, за красотата да обичаш и да бъдеш обичан. Много проницателна, безкомпромисно истинска, любопитна до възторг история, в която главните герои са реално съществуващи. Ето и кои са те: Екатерина, Мирчо, Лидия и Мария-Роза.

СЮЖЕТЪТ

Екатерина расте с брат си Стоян (Стратиев – журналист и първи телевизионер в Стара Загора) сред сноп от наситени светли искри, които носят надежда, дори когато е най-трудно.

„Историята на всяко семейство започва с някоя чудна-пречудна баба! Така си мислех, когато бях дете. Това си мисля и днес, защото имах щастието да прегръщам и да ядосвам най-вълшебната баба на света! Детството ми беше време, пълно с уют и с топлина, и със слънце, и с криле на пърхащи в лицето ми гълъби, но и с безброй остри, невидими камъчета в обувките. Имах чудни родители ( те вече са малки звездички в небето). Имам най-страхотния брат на света!“, така пред мен Катя представя скъпи на сърцето й хора. И тя, а и брат й – като деца, не виждат света само в черно и бяло. Екатерина расте различна. И успява да разцъфне. Поглъща жадно знания, топлина, любов и отказва да повярва, че реалността не е магична. И знае, че, за да излезеш от рамката, трябва да гледаш извън нея. Завършва специалността „Българска филология“ в ПУ “Паисий Хилендарски“ и „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Споделя, че опитомява думите, откакто се е родила. И уточнява: „Откакто всъщност взаимно се опитомяваме с тях, постепенно разбрах, че и те като хората живеят на различни планети. С някои от тях до края ще си останем чужди“ .

Първата й книжка със стихове „Сън от улицата“ излезе през 1990-а. Тогава се запознах с Катя. Ефирна – като душата си, талантлива и обаятелна с личността си, загадъчна с нейния необикновен сън – за улицата на поезията, по която тръгват и другите й книги: „Сто 20 и 7 стихотворения без чадър“ (1998) и „Зоопаркът“ (словесна анимация за възрастни, подозиращи, че невидимата същност на всяко бомбе е боа, погълнала слон) , 2008 г. Дойде на премиерата на книгата, в която беше включила сто 20 и 7 стихотворения без чадър, с малка раница през рамо. Нямаше го чадъра, да. Екатерина Стратиева беше стъпила на сцената на поетичното слово без покровителство – само със собствения си талант. После дойдоха и многото национални награди, публикации в “ Литературен вестник“, сп. „Пламък“, в. „Литературен форум“ и др.

„Все още пиша стихове затова, защото знам, че когато си затворя очите и си пожелая птица, някъде в миг разцъфва дърво“. Ето това е нишката, която аз за себе си искам да изясня. Екатерина със сигурност вече я е уловила, за да я направи водеща идея, мисъл и смисъл в нейния поетичен и семеен свят.

ЗА СИЛАТА НА МАЛКИТЕ ЖЕСТОВЕ

„Докато растях, постепенно успях да се сприятеля с времето – мисля, че това е най-трудната мисия в живота на всеки от нас, човеците: когато пътуваш назад, да изтриваш в сърцето си с гумата на прошката вините на другия – само тогава пътеката, която изгрява пред теб, започва да свети и да блести!“

С три думи: тя е Екатерина. Живее не само с красотата на Живота, а и с времето, с прошката. Човек, който се завръща по изгряла пътека, за да има на какво да се научи и да научи.

„Аз съм безкрайно щастлив човек, защото в дома си отглеждам цветя. Крия ги от ветровете вътре – в сърцето си – всяка секунда (първото от 15, второто – от 13 години). И все е така! Цветята вкъщи растат със скоростта на светлината и попиват светлина, защото знаят, че в света доброто трябва да бъде повече. А пък аз си мисля, че това е мечтата на всеки истински градинар“. Внимателна като росата, отдадена на децата, успяла да „обърне“ семейните посоки, Екатерина Стратиева е категорична: „Човек е способен да създаде семейство, когато е готов да не мисли само за себе си. В семейството ти си един, но всъщност докато мислиш за всички, ставаш няколко пъти в повече. И е прекрасно, ако обичта е тази, която надделява над всичко“.

ЧОВЕКЪТ, С КОГОТО „РЕДАКТИРА“ ДНИТЕ,

е съпругът й Мирчо Мирчев. С него всеки ден е „нормален“, независимо от стръмнините и летежите.

„Сред толкова много летящи – той е трезвият поглед към света и опората вкъщи. Ценящ малките жестове. Способен да обича докрай“. Не, това не е прекомерната обич, а оценената. Само прекрасен тълкувател като Катя може да прозре силата на човека до себе си. И да му се довери. Казаното от нея изразява очевидното. Двамата се обичат. Всеки е сложил ушната си раковина до сърцето на другия. За да кажат, че чуват най-вече шепота на любовта. Завършилият Математическа гимназия, дипломиран инженер-технолог Мирчо Мирчев е приел да носи онези „неща“ в семейството, които са необходими, за да остане то в своята цялост и непоклатимост. Екатерина и Мирчо се държат здраво за ръце и когато са били двама, и когато са станали трима, и когато са вече четирима.

И ДВЕТЕ ДЕЦА С „ВЪЛШЕБНИ ПЕРА“

Тази година 13-годишната Мария-Роза – ученичка в Шесто основно училище „Свети Никола“, спечели първото място в Международния литературен конкурс „Вълшебното перо“ на българското училище „Иван Вазов“ в Париж. Стиховете й са оценени най-високо от авторитетно жури с председател Здравка Евтимова и членове: Катя Кремзер, Лили Спасова и Радослав Гизгинджиев – все майстори на словото. А това вече означава висок „вкус“ и прецизност при оценката на 630-те творби с поезия и проза, изпратени от българчета от 15 различни страни по света.

Лидия пък е деветокласничка в Търговската гимназия „Княз Симеон Търновски“. Пресъздава с вълшебни думи истински истории и преживени неща.

„Пише с лекота, така, както диша. Често с критичен поглед и с много светло чувство за хумор. Всички вкъщи вече сме били герои в нейни истории. От личен опит: здравословно се стряскаш, щом се видиш отстрани, описан през очите на дете“, усмихва се майката.

Лидия е двукратно награждавана в Националния литературен конкурс „Писма до себе си“. Награди е получавала и в най-стария и авторитетен конкурс за детско творчество в България – „Искри“ на БНР. Била е първа и втора в областта на олимпиадата по български език и литература в три поредни години – в пети, шести и седми клас (за пети и шести клас областният кръг е най-високото ниво).

“Най-щастлива съм затова, защото и двете ми деца никога не са писали специално за конкурси и вече са разбрали – наградите не бива да бъдат цел. Наградите не могат да бъдат смисъл. Щастлива съм заради децата си и защото зная, че е прекрасно да бъдеш приятел с думите (особено когато си само на 13), но с тези, дето искрят от истина, и да не се страхуваш да захлопваш вратата пред другите… Светът наистина щеше да бъде друг, ако децата избираха цветовете му“. Това е разбирането на Катя за „спасяването“ на света. Заради подобни разбирания, е жива надеждата за „равновесната мачта“, която не позволява да се разбие „корабът“.

КОГАТО СЛЪНЦЕТО ЗАСПИ НА НЕЧИИ РАМЕНЕ

Екатерина Стратиева е автор, чието име не може да бъде забравено. Признавам, писането не е за всеки. Колкото пъти да го повторя, все ще е вярно. Нейната поезия не скрива, а разкрива същността й, изправя читателя пред истината, доброто, прекрасното. Нейното „разголване“ я прави много близка до другите. В него човешкото – в стихова графичност, очертава пространства – видими и близки.

 СНИМКА

 Майка ми мирише на мента

и дива мащерка –

в рокля на ситни карета, смее се с глас

с цвят на лавандула,

докато баща ми търси пътека

по стръмнината.

Чувам ехото на гласа му

съвсем между облаците:

Идвай, тук танцуват всичките диви циклами!

Някакъв вятър ми подава ръка.

На пет имаш само по-голям брат.

Той може всичко –

лови скакалци и побира целия свят

в кибритена кутийка,

учи те да свириш с устни

на тъничка сламка.

Майка ми полита към мен

с лилав облак в ръцете,

( на пет съм… )

вземи си, смее се – и за утре,

защото няма да има вятър.

Слънцето е заспало на раменете й –

това никой не го знае,

освен ние двамата със баща ми…

Ето затова поезията на Екатерина Стратиева не се брои „на парче“. И не играе „двойни игри“. Не преживява „инфлацията“ на времето. А живее и диша.

ПРОСТО И НАГЛЕДНО

Говорът е светлината, с която излизаме от тъмното. В семейство Мирчеви той е нещото, което създава техния Космос. Те си говорят с любов, разговарят открито и честно, а на мен не ми остава друго, освен да призная, че не мога да им се „издължа“ за гостоприемството. То остави у мен чувството за продължение – просто и нагледно. Продължение, в което се удивляваш на семеен характер – изграден и завършен. С общ път, без битовизирана страна. С изострен усет за делничното, но и красивото в живота.

Димка КАБАИВАНОВА