Фотографът Радослав Първанов: Монументът „Бранителите на Стара Загора“ е мое зареждащо място

Къщата-музей на Гео Милев със своя двор е пленителна, там бих се върнал с удоволствие

• Най-големият подарък е да се родиш в България

 Радослав Първанов е от Габрово. По образование е електроинженер. Но се е посветил на Осмото изкуство – фотографията. А в него, за да си професионалист, се изисква не само висок клас фотоапарат, а най-вече скок на въображението, повече вглеждане и умение да забележиш. Ако се питате защо трябва да се цени това изкуство, то отговорът може да е: защото майсторски направените фотографии представляват нещо наистина ценно и възвишено.

„Ако искаш да постигнеш нещо – отдай му се. Иначе не си губи времето да чакаш резултат“. Думите са на Радослав Първанов. 

Защо точно тях пиша? Продължавайте да четете.

 На 21 ноември 2024 г. в Морското казино във Варна беше закрита изложбата „Счупената вяра“. Чрез снимки разказвате историята на изоставени православни храмове в цялата страна. С този проект спечелихте хиляди съмишленици. Как се роди идеята, г-н Първанов?

През годините ми се е случвало често пъти, обикаляйки планинските села, да се натъкна на изоставена църква. Винаги съм ги снимал, за документ, за да ги има, защото участта на голяма част от тях в отдалечените райони е ясна. Оказа се, че съм събрал 10-15 църкви по този начин. Във времето пък целенасочено ходих до няколко села, за да снимам изоставени църкви. След снимките на една се роди и името „Счупената вяра“. Погледнах камбанарията и се замислих: как ще озаглавя тази серия снимки. Само дойде името, макар и трудно за обяснение, реших да остане то. Впоследствие срещнах приятел, с когото не бях се виждал от години. Той ми разказа, че подемат инициатива да възстановят селската си черква. Аз бях в един по-меланхоличен цикъл и така с последователите си в интернет помогнах за събирането на определена сума в помощ на каузата за тяхното село. След като това се случи – някак от нищото, медиите надникнаха в проекта и идеята обиколи национален ефир. Така стигаме до днес – първа и благотворителна изложба във Варна.

Много хубаво заглавие на проекта сте избрали. Какво искате да внушите чрез него?

Осъзнавам цялата тежест на това, което всеки ще изрече – счупена и вяра. Вярата не е предмет, та да се счупи. Направих тази игра на думи, за да е трудно обяснима и да е достатъчно сериозна. Метафорите и другите изразни средства, които прекрасният ни език има, позволяват да се внушат правилните послания. Категорично: дали в атеистичните години, или в несъстоялата се демокрация и преход в България, нещо се е счупило по отношение на вярата ни – и не само. Храмове пустеят, рушат се, на други се помага умишлено, трети се разграбват, има и такива, превърнати в сеновал. Затова ми трябваше силно и показателно име. Име, което да предизвика размисъл и страхопочитание. Дали се е получило – нека уважаемите ни сънародници да кажат!

Как разбрахте, че тази кауза си струва да бъде реализирана?

Предприемайки каквото и да било – дали заради зодията, дали заради това, че познавам възможностите си, винаги съм знаел какво ще последва. Една от мисиите на изкуствата е да провокират и да въздействат. Тайно заложените смисъл, послания и проблеми успяват чрез сетивата да влязат в съзнанието на хората. Така от уста на уста – разбира се, чрез социалните мрежи, твоето виждане бързо предизвиква пожар, буря в мрежата и сред хората. Тук голяма част от нещата се случиха по естествен път и благодарение на хората. Медиите помогнаха доста, трябва да помагат и още. Знам и си знаех, че си струва каузата, защото вярата, нашата вяра е вътре в нас. И или трябва да бъде събудена, или трябва да бъде потърсена. КОВИДът също помогна. Много се изненадват хората, като го кажа. Но пандемията запрати много народ по селата и малките населени места. Така се поражда и нуждата от работещ храм – потребността на душата.

Решихте ли вече къде ще вложите средствата от продадените фотографии?

Да, по време на премиерата във Варна успях да помисля на спокойствие и насаме с фотосите какво ще направя с дарените средства от фотографиите, каталозите и календарите. Навярно в началото на 2025 година ще даря средствата на два храма – това са „Свети Йоан Рилски“ в село Горни Угорелец и храм „Свети Димитър“ в село Ресен. Те са в етапи, в които средствата са нужни, защото работата тече, а в рамките на 1-2 години се надявам да ги видим възстановени. Това са и каузите с най-стройните и добре организирани дарителски и реставраторски групи. Те са пример за добра организация, човешко отношение и намиране на решения в трудните времена, в които живеем.

На Десетия национален фестивал „Семе българско“ в Севлиево на открито бяха показани десет широкоформатни фотоса от първа, втора и трета част на създадения от Вас през 2014 г. проект „Аз съм българка“. Някои сюжети от него също са заснети в храмове. Фолклорни образи на фона на свети места. Коя е мярката за качество, която не допуска тази симбиоза да се превърне в кич?

Да, така се случи в десетата година от създаването на идеята за Национален проект „Аз съм Българка!“. Дълго изчаквах правилния момент, за да изпълня със съдържание поканата си от организаторите на фестивала „Семе българско“. Вярвам, че 2024-та беше доброто решение, надявам се да сме доставили нужната доза красота и гордост на хилядите посетители на събитието.

Много е тънка линията между естетиката с емоция и кича. Трудно се постига, но процесът е невероятен и е двустранен – между мен и фолклорния модел, който ще застане пред обектива. Уви, в ширещата се интернет конфекция е пълно с шарени опити за снимки в църкви на хора с носии – коя от коя по-кичозна и „пластмасова“ с изкуствени цветя, модерни носии, които водят само до отблъскване и съжаление.

При планирането често пъти идеята за снимки в църква, манастир или църковен двор не е само моя. Стигаме до нея с фолклорните ми модели, защото обикновено се снимат на места, които са свързани с тях. Те имат потребност да изразят преклонението, гордостта или дори вярата си. Много внимаваме при това как ще пресъздадем съчетанието на женския образ и храма. Имаме успешни сюжети в Троянския манастир, църквата „Света Неделя“ в Батак, в Рилския манастир, църквата „Свети Димитър“ в село Паталеница и други. Кадри, които всички се опитват да повтарят, но така и не се получават – може би заради користта и разликата в ценностите, които се изповядват. Българката и храмът, преклонението, страхопочитанието, вярата в едно с обичаите са свещени и сами по себе си, и в комбинация. Затова сърцето трябва да е напълно чисто, а вярата – силна. Това ни води, за да направим емоционални, разказвателни и чисти снимки.

Как, според Вас, се променя отношението ни към фолклора? Кое е онова от него, което най-много Ви впечатлява като творец?

Отношението ни се променя според влиянието отвън, това е най-голямата и страховита сила, бих казал. Но с разкриването на истинските културни пластове, истории и обичаи си връщаме „топката в нашето поле“. После отново обществото кривва в друга посока, после пак се връща. Наблюдава се обаче от 2014 г. насам ново българско възраждане, обръщане към традициите и фолклора, заради вътрешната потребност, защото това е, с което можем да вървим напред гордо и достойно.

Най-впечатляващото, според мен, освен пъстротата и детайлите, влагани във всичко, е онова съчетание между преживяванията в житейски план на нашите предци, природните дадености и вярата. Всичко това е преплетено в една нишка – както сърмения конец, както спиралата на формулата на човешкото ДНК.

Снимали сте различни места в страната, включително и Стара Загора. Кои места в нашия град биха представлявали отново интерес за Вашия обектив?

Имате невероятен Исторически музей, Античната улица… Разбира се, и част от сградите в модернистичен европейски стил, наследени от 18-и и 19-и век. Къщата-музей на Гео Милев със своя двор е пленителна, там бих се върнал с удоволствие. Разходката сред статуите на монумента „Бранителите на Стара Загора“ е моето зареждащо място. Там със средствата на монументалната скулптура и архитектура е разказана нелеката история на робството и освободителните борби.

Харесвам всичките Ви фотографии, защото са разкази. Една от тях обаче ме впечатли особено с нейната многопластовост – връх Свети Никола с Паметника на Свободата, връх Хаджи Димитър с паметника Бузлуджа и ветрогенератори. Каква Ваша истина отразява тя?

Спомням си тази серия. Гледката от връх Малуша видях за първи път като дете през 2005 година на един планински преход в пети клас. Снимките, които визирате, предизвикаха много коментари, достигнаха до над милион потребители на Фейсбук, обяснявах в телевизиите, че това е истина и снимките не са фотоколаж.

На пръв поглед това са три епохи отпред – Освобождението, след него социализмът и в далечината – демокрацията. Наглед нищо лошо: пластове, история, великолепна природа. Задълбочавайки обаче анализа на наличните обекти, исках да покажа само едно-единствено нещо. И това е, че не мислим какво поставяме и оставяме сред природата. Не мислим то пречи ли на някого, не мислим то вписва ли се добре, дали носи нещо на хората.

В тази ситуация не мисля, че някой е разсъдил изобщо какво ще виждат хилядите хора от двете страни на Стара планина.

Тези снимки отразяват моята истина за човешката алчност, мегаломания и несъобразителност. Иначе чудесен учебник по история. Единствено Паметникът на свободата, според мен, там изглежда на мястото си.

Фотографските Ви проекти са показани на различни места, някои кадри са публикувани и в „Нешънъл джиографик“. Какво е за Вас фотографията?

Мога да кажа, че е всичко за мен. Най-вече е любов. Фотографията е начин за изразяване на моята почит към прекрасната ни Родина. Осмото изкуство е начин за намиране на решения на проблеми. Фотографията е инструмент за разказване на истории, провокиране на дискусии. Тя, в различните си жанрове, предполага разказ на различни човешки истории, различен начин на поглед над заобикалящия ни свят.

Фотографията е начин на живот. Този способ за запечатване на неповторими моменти е писане на история, особено когато се касае до наистина важни събития. Аз обичам да пиша история!

Замисляте ли нов фотографски проект?

Имам няколко заснети идеи, които предстои да бъдат оформени в изложба. Национален проект „Аз съм Българка!“ също ще бъде надграден с нов тип участници. Надявам се и да успея чрез проект да отбележа и тридесетата си житейска годишнина. Работя върху идея, свързана с възрожденската архитектура, което също, мисля, не е правено досега. И се надявам в следващата година да мога да я оформя и покажа. Надявам се да съм здрав, да са здрави и всички, за да има за кого да го правя, а идеи не липсват, времето е важно! Всеки обаче трябва да намери нужното, за да остави достатъчно на хората, защото, най-големият подарък е да се родиш в България.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА