Старозагорка учи аржентински деца на художествена гимнастика

Росица Попчева е родена в Стара Загора, учила е в родния си град, но спокойно може да се нарече гражданка на света. Любовта й към художествената гимнастика започва „случайно” по нейните думи. Спомня си как като дете в Трета детска градина в Стара Загора идва треньорка по художествена гимнастика, за да се запознае с малките момиченца, техните физически данни и интереси. Харесва Росица, защото тя е стройна, гъвкава и любопитна. Така започват тренировките по художествена гимнастика в клуб „Импала”. Спомените от първите й треньорки Димка Атанасова и Петя Петкова и хореографката Албена Желязкова са живи и до днес. С благодарност разказва за всичко, на което са я научили. А началото винаги е най-трудно. „Те ме изградиха не само като гимнастичка, но и като човек. Постоянството, упоритостта не са най-характерните качества за едно малко момиченце. Но от тези жени с големи сърца научих, че друг път към успеха няма.” – спомня си Росица. Вече като ученичка в Средно училище „Васил Левски” продължава активни тренировки и това налага прехвърлянето й в Спортното училище „Тодор Каблешков” в Стара Загора, което превръща хобито художествена гимнастика в професия. Следват интересни и напрегнати, артистични и изтощителни тренировки в Националния отбор на България, където тренира под ръководството на Нешка Робева и Лушка Бъчварова. Забързаният делник продължава – завършва ПУ „Паисий Хилендарски” със специалност учител по ФВС и магистратура – треньор по художествена гимнастика в Испания – университета във Валенсия. През 1999 г. Росица се прибира в Стара Загора и се отдава на другата си голяма страст – да пътува. „Няма нищо по-зареждащо, по-красиво, по-удовлетворяващо от това да пътуваш по света и да опознаваш други култури, обичаи, хора…” – развълнувано разказва младата дама. „Веднъж като пътувах с международен автобус, минахме и през Испания. Наслаждавайки се на крайбрежния регион на Каталуния – Коста Брава, веднага усетих, че това е моето място и останах да живея там. В началото, разбира се, винаги е трудно, но постепенно се устроих и останах в Испания 18 години – работих като треньор в спортен клуб.”

Един ден в клуба идва предложение от Аржентина. Някоя от треньорките трябва да замине там за един месец. Никой обаче не проявява желание. И ето го новото предизвикателство за Росица. Отново има възможност да пътува, да се среща с нови хора и предизвикателства и най-вече да продължи работа в залата. Следват прелитания до другия континент, но когато разбира, че там прекарва повече време, отколкото в Европа, решава, че това ще е новият й дом. И така от 2013 година Националният отбор по художествена гимнастика на Аржентина има в треньорския си състав българката Росица Попчева. Роси си спомня с вълнение за първите години, прекарани в Южна Америка. Води курсове – това е времето, в което започват да се създават спортните школи в Аржентина и тя трескаво тренира с деца. Трудностите, новостите не я притесняват. Тя е борбена, не се страхува от предизвикателствата.

На въпроса ми защо след активната си спортна кариера не се е отдала на съдийството, за което е имала предложения, Роси категорично отговаря, че това не е за нея, тя се чувства сигурна и удовлетворена на спортния подиум, не на съдийската скамейка.

Днес Росица има ново хоби, което също превръща в професия. От няколко години създава фирма за изработване на спортни трика. „Харесва ми, защото това също е пряко свързано с художествената гимнастика – важно е не само костюмът да е елегантен, красив, да подчертава грацията на изпълнителката, но и да е удобен за момичето.”

Разглеждам снимки на триката и съм удивена – в тях се долавят български мотиви. „Да, това не е случайно. Търсих го. Не съм скъсала връзката си с България. Дори фирмата си кръстих „Дока” – на майка ми Донка” – с гордост споделя старозагорката.

Разбира се не се е разделила съвсем и със залата – поне един път в седмицата следи тренировките. Често колегите й имат нужда от професионалния й опит и я канят за помощ.

Разговарям с Росица ден преди да отлети отново за Аржентина и не мога да не я попитам кога за последен път е била в Стара Загора и как намира родния си град. Последно преди 7 години е била тук. Радва се на спокойствието, чистотата, многото кафемашини по улиците и на дърветата. Тишината, спокойствието, усмихнатите лица на хората – това е, което открива днес тук.

А на въпроса ми как изглежда домът й в Буенос Айрес, Роси с усмивка ми отговаря, че живее в квартал, който й напомня за Стара Загора и бърза да спре моето недоумение. „Разбира се, животът в многомилионната столица е стресиращ, но в нашия квартал освен ранобудни, крещящи папагали има и много, много липи. А това е прекрасно – ароматът им е успокояващ, зареждащ с положителна енергия, е – и с мъничко носталгия.” Но Роси е категорична, че следващото й идване в града на липите няма да е след седем години, а много по-скоро.

Предколедното пожелание на борбената старозагорка е за здраве, дързост, непрестанна жажда за знания и промени, и разбира се – за пътуване, защото само пътуващият човек е свободен. И ние ти желаем същото, Роси! И с радост ще те чакаме отново в родния град!

Марияна Налбантова