Лора ДИНКОВA: Без литературата не можем дa бъдем налични като нация 

Когато внучката на Иван Динков се ражда точно в първия ден на Новата година, той е на 56 години. Дъщерята на сина му – писателя и художник Стоян Динков, се прощава с дядо си, когато е на 17. Независимо че е свършил земният път на градилия поетичната ни пирамида автор, смъртта не прекъсва връзката между двамата. Лора Динкова създава творчество, което е възпитавано именно от нея! И е проекция в „Отключено безвремие“ (2012), което преминава към „Осиновени думи“ (2014), за да постави „Диагноза тишина“ (2018) с онази категоричност на поетичния талант, с който младата поетеса влезе в българската литература. Оригинално хрумване, образи с цялостна завършеност, идеи, тласкащи към втората действителност… Лора Динкова познава много добре „Уроците на Иван Динков“ (книгата на Никола Иванов беше представена на Есенните литературни дни в Стара Загора през 2023 г.), както и творчеството на Виктор Пасков. „Цар Виктор“ – както с любов нарича автора на „Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“ и др., е за нея преминаване към свръхизживяване, което формира нравствения принцип на нейната поезия. Лора Динкова се дразни от масовото безсмислие и мисловната обреченост. Практикува йога, за да постига освобождението на мисълта си, преподава чистотата на българския език и значимостта на нашата литература. Да, Господ си знае работата. Преди да започнете да четете стиховете на доктора по филология Лора Динкова, задължително си измийте ръцете. Здравословно е.

Лора, кои, според Вас, могат да чувстват природата на словото? Случвало ли се е да се отвращавате от някои „чувственици“ в литературата?

Словото е съкровена изповед, която всеки чувствителен човек възприема спрямо личната си взискателност и световъзприятия. Хубаво е да имаш сетива и за думите. За „чувствениците“ в литературата – всяко нещо, което не е съзидателно и смислено, отпада в краткото ни отредено време. В тази връзка всички предатели на словото ще бъдат забравени, камо ли в малката ни държава.

Ако писането е вълшебна лудост на духа, тогава откъде блика животът, накъде отиваме?

Хайдегер казва, че битието на всеки човек е път към смъртта. От години се занимавам с тази тема, дисертацията ми се опитва да я ,,опитоми“, а всъщност всяко изкуство иска да докаже живота като вечен, като наличен, да заличи нашето крехко пребиваване в света. Животът противостои на смъртта – това е изстрадана истина.

   По-богат ли е Духът от Познанието?

Познанието е невъзможна молитва по невъзвратимото минало на нашето детство – време, в което сме чисти и неопетнени откъм натрупаната тъга на многото прочити. Иска ми се Духът да бъде по-богат от познанието, да е онази невидима интуиция, без която всяко изкуство би било имитация.

По какъв начин бихме могли да защитим умовете си от повсеместната посредственост в наши дни?

Само и единствено чрез чистотата на сърцата си.

Освен че сте автор на много стойностна поезия, преподавате български език и литература в Образователен център „Междучасие“. Колко често се потвърждава фактът, че сред учениците има такива, за които Белчо и Сивушка са зайци, а други се оказват в племето на лотофагите?

Учудващо е, че децата/зрелостниците, на които преподавам, са все по-добри и смислени с всяка следваща година. А аз не съм оптимист. Децата са знаещи, мислещи и всеки път и аз самата научавам по нещо ново от тях. Това вече е светъл оптимизъм.

Сред авторите сте на учебник по литератува за 12-и клас с логото на „Просвета Плюс”, предпочитан от учители и ученици, и на помагало с тестове за държавен зрелостен изпит. Заради какво те са определени като гарантирана отлична подготовка на зрелостниците?

Аз сбъднах детското си хоби – домът ми е малка библиотека с хиляди книги, които пренареждам, подреждам и съзерцавам. Обичам да говоря за литература, за всички онези пролуки в битието, които словесното изкуство поражда. В този смисъл всяко съпътстващо словото случване е знак, че нищо не е било напразно. И учебниците, и помагалата са част от съзиданието, от Градежа, от литературата, без която не можем да бъдем налични като нация.

   Кое пречи на животите ни да бъдат пълноценни и смислени?

Липсата на обич и взаимност.

Вашият баща Стоян Динков и дядо Ви – поетът Иван Динков, с творчеството си „претърсиха доста храсти“. Днес като че ли животът е такъв, че хората се хващат за „среднята ръка“, защото няма за каква друга да се хванат, както е казал Пенчо Славейков. Как човек би могъл смислено да формира своя живот?

      Единствено като живее почтено.

И като споменахме Иван Динков, който е подтикът да напишете първия си детски разказ за пепелника и двамата братя Пепел и Ник, кое Ви дава свободата да мислите за дядо си като за Духа от Отвъдното, който присъства в живота Ви и не Ви причинява страх?

От дете нямам страх от Отвъдното. Имам страх от липсите, които ,,то“ задейства. Не съм очаквала, че думите, които написах преди 13 години, са стихотворение. Нито съм искала да пиша, нито да бъда поетеса. Словото идва ненадейно, неочаквано и те обърква в началото. След това постепенно се свиква с тази лудост на духа.

Предстои ли издаването на Ваша книга, в която да се почувствате все по-намерена?

Засега не предстои. Последната ми стихосбирка – ,,Внезапни сънища“, излезе от печат през ноември 2023 г. Тя е дълбоко лична и изстрадана. Дано тепърва не се чувствам изгубена.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА