Светлана НИКОЛОВА: Зареждам батериите на моя оптимизъм и излизам на светло

Пред нея се ширнаха „Дъждовни магистрали“ (2014 г.), а стиховете й впечатлиха журито на конкурса „Южна пролет“. Щом стигна до осмия хоризонтал, вече я чакаха много награди. Не е чудно, че очевидните й достойнства се проявиха във втората й книга с интригуващото заглавие „На раменете ми“ (2024 г.), след което ти се иска да продължиш с „…лежи ръка –интелигентна, нежна“, за да се допълни нейният портрет: човекът до нея е Георги Георгиев, а Светлана Николова има прекрасен син, който на 10 години издаде книга със седем вълшебни разказа под заглавие „Историите на Матей“. По професия тя е филолог, журналист и PR експерт по дипломация и международни отношения. От 2017 г. е заместник-директор на Професионалната гимназия „Захари Стоянов“ в Харманли.

Г-жо Николова, преди дни Ви беше присъдена първа награда за проза от IV Национален литературен конкурс за учители „Васил Карагьозов“. Преди две години станахте носител на приза „Доброволец на годината 2022“. Кое от тези признания Ви зарежда повече?

Едно от зареждащите неща, които с голяма радост слагам до името си, е именно този приз. Той е национален и се връчва всяка година след номинации от Фондация „Астика“. През 2022 година аз имах тази чест за каузата си за възстановяването и популяризирането на националната културна ценност „Изворът на Белоногата“. За мен той е моралният стимул, че всички трудности са си заслужавали. И е повод да кажа, че една птичка пролет може и да не прави, но ако разпери достатъчно крилете си – и други ще се престрашат да застанат до нея и да повикат пролетта.

Явихте се на изборите за кмет на Харманли и се класирахте на второ място. Положихте клетва като общински съветник в Града на Белоногата. По какъв начин и кога собственото Ви мнение дава основание да се постигне общ напредък?

От 10 години съм на „обществения фронт“ и съм мечтала промяната като обществена справедливост много преди да има политическа формация с такова име. Обикновено хора като мен – с чиста съвест, непримиримост и невъзможност да бъдат държани на каишка, не само че не са желани от статуквото, а и обикновено са нарочвани за маргинализиране, за отнемане на гласа, за принизяване точно до бялата птичка, която не може да изведе до пролетта. „Продължаваме Промяната“ бе първата политическа формация, която ми даде шанс като граждански кандидат да вървя с отбор към големия хоризонт, където каузите, мащабните начинания за общественото добро стават възможни. Явих се на местните избори през 2023 г. като граждански кандидат на ПП-ДБ и за мен няма по-голямо удовлетворение от думите на хората, на които съм потребна именно като надежда за справедливост. В деня на изборите една млада жена, която не познавам, ми писа точно това: „Ще пътувам от София до Харманли, за да гласувам за Вас, защото Вие носите надежда“.

Като общински съветник се старая да бъда гласът на хората. Разбира се, че е трудно, че чистите каузи не винаги срещат радушен прием, но трудностите ме амбицират. Общият напредък, според мен, е възможен с три компонента – диалогичност, отстояване на чистата помисъл и готовност за повторяемост на усилията до резултатност. Никакво отказване.

Като граждански активист от години се борите за каузата „Изворът на Белоногата“ и постигнахте целта си. Как Община Харманли – като бенефициент по проекти, облагородява това не само привлекателно за туристи, но най-вече обявено за паметник на културата място?

При тази национална културна ценност – „Изворът на Белоногата“, сърцето ми е там! Има нещо магично в това място, специално е за мен и за много българи. Едни от най-старите родове на Харманли водят началото си от село Бисерча – изчезналото село от поемата на Петко Славейков, което реално е съществувало до края на 18-и – началото на 19-и век. Моят род Льондеви е един от най-старите в Харманли и може би има причина толкова да обичам това място и корените ми да са от Бисерча.

Борих се за възстановяването на „Изворът на Белоногата“ от 2017 година – с всички сили и през 2022 година успях. Министърът на културата в кабинета „Петков“ Атанас Атанасов и областният управител Катя Панева ми помогнаха и през 2022 г. обектът премина за стопанисване от Община Харманли. Честно казано – ако аз – като активист, читалище или НПО можехме да кандидатстваме по проекти за реконструкция на националната ценност, въпросът отдавна да е приключил. Но законът е категоричен, че това може да стори Община Харманли или исторически музей. Ядосвам се на мудността на Община Харманли – пропуснаха няколко програми за кандидатстване към Министерството на културата, неглижират усилията на гражданските активисти. Сега местната управа кандидатства (най-накрая) по Програмата ИНТЕРРЕГ „България-Турция 2021-2027“ и в Общинския съвет гласувахме това предложение.

Иначе културната ценност не е в добро състояние, дори няма табела, която да посочва, че там има такъв национален обект! На защитеното вековно дърво „Пазителят на Белоногата“, което стана такова по мое предложение през 2022 г. и историята ми за него спечели националния приз „Вековните дървета говорят“, има забита ламинирана хартийка с кабарче, с малко информация за него! Поставям неколкократно въпроса поне тези две недоразумения да се решат, поставих го и на Общинския съвет… Чудя се дали да не отида да сложа табела и да оградя дървото, но тогава ще ме атакуват, че не е редно от законова гледна точка. Не може хората да отиват чак до Любимец и оттам да ги упътват къде да свият за Извора, лично двама колоездачи от Самоков ми се оплакаха на чешмата на Гергана за своите лутания.

Докато чакаме проектната реализация, а и в годините досега, съм се грижила паметта на това място да бъде жива, защото дори местни хора вече не знаят какво символизира. Организирам заедно с Народно читалище „Дружба 1870“ Ден на Белоногата (7 издания досега), конкурси, вплитам го в творчеството си, автор съм на сценария на филма „По стъпките на Белоногата“, който може да се гледа на историческото място посредством мобилно приложение.

Случвало ли се е да вдигнете „въстание“ срещу себе си?

Само когато съм много изморена (смее се). И когато чувствам, че някак си не се увличам достатъчно по определена инициатива, когато едно дяволче ми казва да спра да се раздавам, че няма смисъл. Но смисъл има. Тогава зареждам батериите на моя оптимизъм и излизам на светло.

Ако приемем, че поезията е висша форма на деликатност, то може ли да се обобщи, че литературата взема страха от колебанието, че не можеш и то се превръща в нещо красиво?

Красивото е много трудно постижимо, въпреки изобилието от поезия у нас напоследък. Част от нея е представена като постмодерно достижение, а нерядко си е откровена липса на талант. Това, красивото, докосва и остава, а понякога надживява твореца. Дори човек да остане с едно стихотворение в поетичната история, е огромно постижение. Дали това красиво творение ще се роди след лично преодоляване на страхове, или ще бъде следствие на натрупан кураж – целенасочено да провокира, разтърсва или деликатно да докосва другите, да служи за събуждане на светлата част у хората, ако щете, е въпрос на амалгама от време, място и творческо кредо. В крайна сметка за мен е важно достигането на тази красота, която да говори на хората. Другото е крещяща тишина.

По време на Есенните литературни дни през октомври дойдохте в Стара Загора, за да представите втората си стихосбирка „На раменете ми“. Не казвам „гостувахте“, защото Стара Загора беше Ваш дом за шест години. Кое пазите като спомен?

Чувството за дом. Но не това, отлежалото с години, а мигновеното, сякаш се връщаш отнякъде в нещо познато, приласкаващо, уютно. Стара Загора винаги ще има място в сърцето ми, защото тя ми даде усещането за смисъл на журналистическата професия. Тук, през моя времеви журналистически отрязък, откривахме, съзидавахме, мечтахме, тук добрата новина бе добрата, търсена новина. Работих с хора, събрани от желанието да направят нещо добро.

При Вас от всичко има по много, но в концентриран вид. Носител сте на множество национални и международни награди за поезия и проза. Вярвате ли, че с перото си ще можете да удържите на днешните „поганци“ в езика и в литературата?

Ако разгледаме „поганци“ в смисъла на лошотия, отвратителност, то да, вярвам, че устоявам. Хората са зажаднели поетите, писателите да обличат душата им, да раждат смисъл, а не пустословия и хаотични „дълбокомислия“. За мен поезията трябва да разтърсва и очарова, а не да се чете с тълковен речник или с гадателско кълбо какво е искал да каже авторът. А в прозата много от хората търсят историята, другия живот, независимо близък или далечен, който да изживеят.

Имате чудесна нова идея – да направите литературен маршрут, който да включва паметниците на художествената литература. Срещнахте ли вече подкрепа за нея?

Все още е на ниво замисъл, но много искам да я осъществя. Просто сега „дините под мишницата“ станаха много и очаквам точния момент, в който да й се отдам изцяло. Този маршрут ще е за учениците, ще включва, разбира се, „Изворът на Белоногата“ и поне още два паметника на художествената литература. Ще се радвам и хората да ми подскажат кои.

Предстои да издадете нова книга с разкази. Чия „сянка“ вграждате в нея?

Буквално преди дни изпратих дебюта си в прозата – сборника с разкази “Очите на Марта“, на моя издател. В книгата вграждам себе си с безмерната вяра, че ще докосне хората. Нейните страници ще спуснат думите си до корена на социалната несправедливост и ще въздигнат усилията за постигане на мир и хармония в съвременното българско общество. Мисля, че разказите ми са път към човешката душевност с краски, преливащи от черно към бяло. На фокус е надеждата, тази бяла лястовица, която движи света.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА