Днес честваме 115 години от рождението на знаменития български поет Никола Йонков Вапцаров
Роден е на 7 декември през 1909 година в град Банско. Поета завършва гимназията в град Разлог, след това по настояване на баща си се записва в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Практиката си изкарва първо на кораба „Дръзки”, а след това и на кораба „Бургас”, с който посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. По това време се запознава с идеите на комунистическото движение и става техен последовател.
През 1939 година подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни”, изляза от печат 1940г. Публикува и други стихотворения, както и разкази, и драма, но те нямат същия успех като поезията му. Същата година се включва активно в т.нар. Соболева акция и събира подписи в нейна подкрепа из Пиринска Македония. Соболевата акция има за цел да накара правителството на България да предостави бази на СССР във Варна и Бургас. Заради тази си дейност, Никола Вапцаров е арестуван, съден и интегриран в Годеч.
Вапцаров сътрудничи на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и е активен антифашист. През 1942 г. той е осъден на смърт за антидържавна дейност на страната на антихитлеристката коалиция. Посмъртно е амнистиран.
Никола Йонков Вапцаров е световно признат поет, а стихотворенията му са преведени на повече от 70 езика и издадени в над 40 страни.
Въпреки краткия си живот той е една от най-значимите фигури в българската поезия.
Никола Вапцаров е единственият българин, носител на Международна награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 година. Честването на 100-годишнината от рождението на поета е включено в списъка за кръгли годишнини на ЮНЕСКО за 2009 година.
Днес неговото име носят Висшето военноморско училище във Варна, където той е учил, Драматичният театър в Благоевград, както и много училища и организации в страната.
ПРОЩАЛНО
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
*********
ВЯРА
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
*********
ПРОЛЕТ
Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.
Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.
Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора…
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.
Пролет моя, моя бяла пролет…
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!
