Павел Матев -любимият поет на няколко поколения днес навършва 100 години

Павел Матев е роден на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско, в бедно семейство. Баща му бил самоук, но прочут цигулар, знаещ хиляди народни песни, но почива рано, а майка му била земеделска работничка. Павел Матев има брат и сестра. Детството на поета е бедно – бил е воловарче, орач, жътвар, градинар, косач и лозар. За да отиде да учи в гимназия в Чирпан, майка му си продава косата на перукери за 2500 тогавашни лева, колкото струва таксата за гимназията. Това провокира Павел Матев да напише през 1954 г. стихотворението „Писмо до мама“, което влиза във втората му стихосбирка и което 20 години по-късно в изпълнение на Емил Димитров става една от любимите песни на поколения българи и до днес.

Павел Матев завършва гимназия в Чирпан през 1938 г. По онова време младият Матев вече пише, публикува в различни издания. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1949 г. Работи известно време в Комитета по кинематография, а по-късно е заместник-главен редактор на списание „Пламък“, главен редактор на списание „Септември“ и председател на Комитета за изкуство и култура в продължение на девет години. Завежда отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП. В този период делата на поета са повече от думите му. Обществената му кариера е впечатляваща: работил е в Комитета за наука, изкуство и култура (1949 – 1951); редактор в Комитета за кинематография (1951 – 1956); зам.-главен редактор на сп. „Пламък“ (1956 – 1958; 1964 – 1965); гл. редактор на списание „Септември“ (1964 – 1966); председател на Комитета за изкуство и култура (1966 – 1975).

В периода 1978 – 1979 г. оглавява Комитета за българите в чужбина, а от 1989 до 1990 година е председател на Съюза на българските писатели. Депутат е в V, VI и VII народно събрание. Въпреки обществената си ангажираност, Матев не спира да пише и има издадени над 40 стихосбирки. Поетът има десетки отличия и награди, сред които: „Заслужил деятел на културата“, „Народен деятел на културата“, „Лауреат на Димитровска награда“, литературни призове: „Пейо Крачолов Яворов“ (1973), „Подпоручик Димчо Дебелянов“ (1981), „Пеньо Пенев“ (1998), голямата награда на ръба на два века“ в конкурса на в. „Труд“ „Златният ланец“ (2001), „орден Стара планина“ I степен (2005).
Павел Матев е един от любимите лирици на няколко поколения българи. Редица негови стихове се превръщат в текстове на шлагери на любовната поп песен.
В началото на 2000 година поетът драматично напуска апартамента си в центъра на София, принуден от тогавашната власт. Премества се в малка къща в края на София, където написва последните си книги.

Умира на 4 февруари 2006 г. в София от заболяване. На Павел Матев е наречена улица в квартал „Симеоново“ в София. 

ПИСМО ДО МАМА 

Каква невеста си била ти, мамо!

как светнал младоженческият двор,

когато те извели на хармана

за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна

внезапно озовала се в кордон –

изтръпнала – забравила си, мамо,

да сториш на свекървата поклон.

Ти – другоселка в кръг от непознати!

Но те простили малкия ти грях.

сто чирпанлии – набори на тати –

залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото – пъргава, чевръста –

отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.

А плитките ти две змии до кръста –

пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка

въздишала на моминския праг

да метне като житена ръкойка

таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък

и златото на утринна заря,

среброто на подводен ръчен пясък

и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо…

Години, мамо, има от тогаз.

И три деца с косите ти играха,

със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато

целуваше ме нежна и добра.

Те паднаха в без реда онуй лято,

в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.

Сълзи покриха бледите страни.

и дирих аз утеха да намеря,

но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз – плахото селяче –

поисках за гимназия пари.

А ти над бедността ни да поплачеш

зад кладенеца привечер се скри.

На заранта – прегърбена и жалка –

с отрязани коси, с подпухнали очи –

прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.

Вземи парите, сине, и учи!”

Сега са други времена, друг – простора.

Пораснах. Учих. Ето ме сега.

Здрависват ме с любов добрите хора,

и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,

и любовта стиха ми да краси.

Ала назад ли погледа си вперя,

аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава

и в песните ми виждаш ли, кажи,

отплатата за мъката тогава,

която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли… Ала ще успея, мамо!

Как няма да успее оня син,

пред който като неплатен огромен данък

лежат продадените … майчини коси.

СИНЕВА

Ти отмина! Ти отмина! Ти отмина!
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима!
Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпа синя.

Непрежалена, тъжна шега
като яребица се заобажда…
И една ароматна тъга
може лекичко да те възражда…

Аз се спрях! Аз се спрях! И затворих очи,
за да мога да те преживея!
А душата виновно, виновно мълчи –
само вятъра мина през нея!

Само вятъра, вятъра вейна едва,
пиле някакво вън изписука!
Ах, каква, ах, каква синева, синева
сме забравили някога тука!

Синева!
Синева!
Синева!

ЛЮЛЯКОВИ НОЩИ

Още има люлякови нощи – невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи – безумия от закъсняла страст.
Минути непонятни и крилати, нетърпеливи жестове, слова,
които те спасяват без остатък от вечната, от вечната мълва.
Още има люлякови нощи – невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи – безумия от закъсняла страст.
И ето я пределната отплата – един акорд от сложен
послеслов, и доловили тоя звук сърцата умират разрушени от любов.
Още има люлякови нощи – невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи – безумия от закъсняла страст.
И ето я пределната отплата – един акорд от сложен
послеслов, и доловили тоя звук сърцата умират разрушени от любов.
Люлякови нощи, люлякови нощи.