Хайри ХАМДАН – творецът, който направи български автори популярни в арабския свят

Сега превежда романа „Рана“ на Захари Карабашлиев

• Излезе второто издание на неговата книга „Лешникови градини“

„Ако някога успея да усвоя цялото слово, то половината ще подаря на теб, а  признание творецът заявява своята истина за себеотдаденост. Творчеството му е синоним на живот без преструвки и лицемерие. В неговото световъзприемане има нещо прелестно – той може да подари своята светлина на хората, да им вдъхне вяра и кураж „и след екзекуцията, усмихни се!“. Да е толерантен към читателите си е неговото творческо верую. Хайри Хамдан пише, влагайки твърде много от себе си. За да му повярват и другите. Еманципиране от смисъла в името на многосмислието. Родната Палестина е неговата обич и рана. Роден през 1962 г. в Дер-Шараф, Западния бряг на река Йордан, Хайри Хамдан живее в България от 1982 г. Не е имал намерение да остава, след като завършва висшето си инженерно образование. Но след началото на първата криза в залива се връща в София. Журналист, поет, преводач, той подготвя на арабски две антологии с произведения на български автори.Убеден е, че книгата не се нуждае от паспорт или виза и има голям потенциал да сближи народите. Носител е на световни литературни награди в Египет, Саудитска Арабия и Палестина. През 2018 г. получава награда „Перото“ за превод, а творбите му се издават на български, арабски, немски и шведски. Той е от хората, избрали да светят с пулсиращо перо. „Провери, дали все още си жив! Вероятно е да си труп, някакъв труп, който отлично владее изкуството на живота, пише Хайри Хамдан. Нашият разговор завършва с думите: „Дано в отговорите ми читателят намери частица от себе си“.   

 Г-н Хамдан, в романа Ви „Лешникови градини“ действието се развива в два паралелни свята: на Близкия изток (Йордания, Ирак и Ливан) и Европa – символично представена от Брюксел като столица на ЕС. Това подтик към читателя ли е да преосмисли клишираното си възприятие на различните култури?

Смятам, че европейският читател, в частност българският, не е запознат до голяма степен с начина на мислене и това как протича денят на едно семейство в арабския свят. Второто издание е доказателство за интерес към реалии, които разнищвам в тази творба. Вероятно този прочит ще помогне за преодоляване на клишираното възприятие на различните култури, имайки предвид, че светът се е превърнал в едно голямо село благодарение на съвременните способи за комуникация.

В този роман се проследява историята на деветчленно семейство, като всеки от членовете поема своя посока по широкия свят. Според Вас, колко голям е той и наистина ли в него може да се намери спасение?

Съвременният свят е свиреп и изисква големи усилия за спасение и поддържане на що-годе нормален живот. За жалост, през изминалата година ние станахме свидетели на ожесточени войни, които доведоха до много жертви – невинни граждани в Близкия изток. Данните показват, че между тях има убити цели фамилии в сектор Газа, който е подложен на бомбардиране повече от година. Многобройните семейства в арабските страни са разпръснати из петте континента в търсене на прехрана и реализиране на своите мечти. Всеки член от едно семейство е свят сам по себе си. Той се различава от другите по своя мироглед и отношение към външния свят. А Брюксел е град, който осигури важна сцена на действие и сравнение между двете култури.

Във времена на упадък, кризи, войни и екстремизъм се опитвате да покажете живота в арабския свят и от хубавата му страна. Кой искате да разбере този Ваш подтик?

За жалост, упадъкът е осезаем. Можем да го осъзнаем по всяко време, стига да включим телевизора, да прочетем някой вестник или да прелистим информационен сайт. Убеден съм, че

ролята на художествената литература е именно да показва скритите детайли от ежедневието, както и в арабския свят, който е мирен и търси спасение от всеки вид предизвикателство.

Романът предоставя отлична възможност на читателя за проникване в една арабска къща, да общува с членовете на семейството там, а интригата се развива по няколко сюжетни линии до самия отворен финал.

Поколението, надхвърлило шейсетте и седемдесетте години, като че ли по-добре знае цената на оцеляването. Хората в северната част на ивицата Газа се страхуват от анексиране на части от Западния бряг. Според Вас, как ще се отрази на този конфликт смяната на караула в Белия дом?

Предстои голяма сделка. Да, войната ще приключи, но срещу големи възнаграждения за Израел, най-вече признаване на окупираните територии в Западния бряг като част от Израел, анексиране на голяма част от жителите на сектор Газа, завоюване на северна част от Газа като военна зона, както предвижда така наречения „План на генералите“. Всъщност и сегашните господари на Белия дом не са приели сериозни стъпки за спиране на войната. Те неведнъж са налагали правото си на „вето“ срещу спиране на войната, а взривовете продължават.

„Водните лилии на паметта“ ли е стихосбирката, която най-добре отразява тайната и невероятната дълбочина на Вашето творчество?

Тази стихосбирка е основна и много важна в развитието ми като поет и творец. Тя дойде след няколко години мълчание. Смятат я за съществена заявка за по-нататъшното ми развитие като поет. Засега тя остава докосваща, тъй като успява да разкрие и да отрази моите дълбоки мисли и чувства.

Вие сте и преводач. Благодарение на Вас няколко български романа вече са познати в арабския свят. Сред тях е и повестта „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев. В нея авторът реализира най-щедро своя белетристичен талант. Затрудни ли Ви преводът?

Така е, въпреки че повестта е сравнително кратка, но начинът на писане на Емилиян Станев е особен. В неговото творчество липсват монолози, той е описателен и успява да развие психологическия портрет на своя герой до най-дребните детайли с цел читателят да вникне в мисълта му и да се постави на техните места, най-вече тогава, когато става дума за кризисни ситуации като война и зараза. Преводът на повестта бе труден, но интересен и чрез него също обогатих своите знания.

Предстои ли да преведете в скоро време и друг български автор?

Да. И докато сме на военна тема, в момента работя върху романа на Захари Карабашлиев „Рана“, който обхваща периоди от Първата световна война през 1916 г. и Втората балканска война през 1913 г. Преводът сега също е труден, тъй като се налага да търся синоними и точни думи, които да отговарят на тогавашните военни чинове. Като „подпоручик“ и много други. В романа също се срещат стари български думи и фрази на румънски език, но такава е съдбата на преводача – да прекарва хиляди часове пред компютъра за осъществяване на един добър творчески проект.

Маларме твърди, че „светът съществува, за да влезе в книга“. Но днес тази човешка вселена повече влиза в телевизора и в компютъра. Има ли книгата предишната роля – на прозорец към света, или е само дупка в самите нас?

„В началото бе словото“, книгата е спасение. Едва ли някога човешката раса ще успее да замести книгата с други електронни способи. Естествено, влиянието на телевизията и компютрите е огромно, но в крайна сметка зависи от нас, дали да останем зависими от тях, или да се върнем към книжното тяло.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА