Писателят и преводач Здравка ЕВТИМОВА: Ставаш истински човек, когато заложиш на силното

Вярвам, че избегнатата битка вече е победа

Достойният и даровит писател винаги пише така, както иска и както е необходим. Написаното от Здравка Евтимова е изключително талантливо и няма нужда от коментар. Родената през 1959 г. перничанка завършва английска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Нейни разкази са издавани в 32 страни. Говори английски, френски, немски и руски език. През 2015 г. разказът й „Кръв от къртица“ е включен в учебниците по английски за гимназиалния курс в Дания, от януари 2019 г. същият разказ е в учебник по литература за прогимназиите в САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български, както и произведения на български писатели на английски език. 

 Г-жо Евтимова, на 21 ноември в Българския културен институт в Берлин беше представен сборникът с разкази „Кръв от къртица“ в превод на немски език (от Андреас Третнер, Елвира Борман-Насонова, Александър Зицман). Как усетихте присъстващите, стояха ли близко до посланията на текстовете в книгата?

Имах чувството, че съм попаднала при хора с много положителна енергия. Присъстваха млади българи, имаше и немци. Някакси топло стана и аз се чувствах добре през цялото време. Залата беше неочаквано пълна, задаваха ми много въпроси. За добрата атмосфера на вечерта много помогна и прекрасната Жанет Спасова – българка, която е сред най-интересните и най-успешни актриси в Германия. Тя чете разкази от книгата на немски. Хората не искаха да си тръгват. Срещата се размина с немската точност – да продължи най-много час-час и половина, и остави български привкус за продължила взаимна удовлетвореност.

Станахте първия лауреат на новоучредената награда за фантастика „Доктор Томас О’Конър Слоун” в САЩ. Издателството Starship Sloane Publishing, което стои зад основаването на наградата, издаде и романа Ви „Той носи моето мълчание“. Автор на предговора е носителят на наградата „Хюго“ Найджъл Съклинг, а корицата е дело на отличения със същата награда художник Боб Егълтън. Приемате ли това като признание за българската литература?

България е гнездо на таланти. Преподавам творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“ и мога спокойно да кажа, че младите хора, на които преподавам вече трета година, ще направят голям пробив, ако отдадат живота си на писането. Защото то е духовен занаят. Най-красивата самота е тази на писането. То прави щастлив този, който може да пише. Ако човек носи този талант, той не може да го остави. Писането е свобода – нима фактът, че е трудна, я прави по-малко красива? Убедена съм, че трудното прави ума и гърба, мускулите и костите много здрави. Прави ми впечатление аналитичността на моите студенти. Реализъм, философска дълбочина, красота на изказа. Литературните критици в САЩ следят периодичните университетски издания, избират разкази, съставят антологии и ако имате късмет разказът ви да е избран, ви канят да изпратите свой сборник от разкази. Това вече е една отворена врата.

Разказът „Кръв от къртица“ е покъртителен с готовността на жената от магазина да даде надежда на болни за изцеление. Имаме ли нужда от „къртича„ кръв, за да спрем да се едипизираме – тоест да убиваме онова, което ни е създало?

Не, имаме нужда с хубав поглед да се обърнем към падналия човек. Понякога една дума е достатъчна, за да му кажем: това е временно и ще се оправи. Че в живота му непременно ще се случи нещо хубаво. Това е нужно, а не къртича кръв. Човек с поглед към другия човек.

До колко смехът и тъгата са главни компоненти на сборника „Луничави разкази“? Смятате ли, че можем да се справим с многобройните лунички на насилието, които са като кръпки върху нравствения облик на обществото ни?

В сборника луничките са нещо хубаво. Навремето, когато хората са били безкрайно изтощени, се е случвало мъжете да изкарват яда си на своите съпруги. Легендата е, че в Перник е нямало бита и малтретирана жена, защото близо до река Струма са се раждали луничави жени, които знаят рецептата за една отвара. Билките за нея лесно се намират. Ако мъжът е зъл и посегне на такава жена, тя започва да му дава капки от нея. Когато в продължение на 3-5 дни се капва в супата или бобената чорба от тази отвара,  мъжът става толкова безсилен, че не може да вдигне пръста на ръката си. Тогава жената му показва отварата и му казва, че ако види още един път юмрука му над нея, на другата сутрин ще бъде мъртъв. Смятало се е, че луничките по кожата са можели да осветяват пътя на щастието така, както луната осветява пътя.

Дали е възможно насилникът отново да стане нормален, а след това и добър човек?

Дълбоко в себе си съм убедена, че това е възможно, ако общността събере усилията си на едно място и не оставя сами хората, които са малтретирани. Човекът е сплав от добро и зло. Затова трябва да подхождаме много внимателно към злия човек. Трябва да видим кои са причините за неговата злина. А колкото до тъгата и радостта в разказите, ще кажа, че много мои приятели ми признават, че ги преследва голям невървой и искат да им напиша щастлив разказ. Аз ги наблюдавам известно време, пиша разказа и чакам да видя реакцията на тези, които се разпознават в него. Важното е да не се отчайваме. Това е първото условие, второто – да стъпим върху силните страни на своя характер. Всеки индивид е сплав и от злоба, и от завист, но и от стремеж към добро и доброта. Винаги ги има мрачните страни у всеки един от нас. Ставаш истински човек, когато заложиш на силното – например в умението да лекуваш, да подадеш ръка на този, за когото чувстваш, че е скършен, за да го изправиш.

Твърдите, че четящият човек не може да бъде манипулиран. Но не смятате ли, че масовата дезинформация, на която сме свидетели, ни отучи да виждаме живота?

Мисля, че такова е било положението откакто свят светува. Винаги е имало опит да бъде заблуден човекът, да бъде вкаран в ситуация на обреченост. Смятам, че има хора, които не се интересуват от нищо друго, освен от парите в джоба и храната на масата. Малцината, които пишат история с делата си – и в крайна сметка запазват имената си, се борят човечеството винаги да се нарича Човечество, а не съвкупност от бактерии, които гледат да догонят другата бактерия. Истинският човек е този, който казва: „Никой не може да ме сложи в килия. И да го направи, ще е временно, защото съм учил и знам как да се измъкна“. Само той – истинският, знае да не се подмазва, да не доносничи, да не е предател. Първата стъпка да станеш такъв, е да видиш силната страна на човека срещу теб и си да кажеш: и аз го мога, и аз имам такава силна страна.

Какво очаквате от Новата 2025 г.?

На първо място, хората да бъдат здрави. Моля се за себе си и за тези, които обичам, да бъдем спасени от завист, от самота, от злоба. Да не се впускаме в излишни битки, защото вярвам, че избегнатата битка вече е победа.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА