Георги Господинов: „Боя се от начина, по който употребяваме думите – безмилостно и безразборно“

Прочетете интервюто на Красимир Проданов с Георги Господинов за Lira.bg

„Градинарят и смъртта“ оглави една толкова обичана анкета – всяка година книжарите на „Хеликон“ избират книги, които са ги докоснали и впечатлили и които според тях ще се превърнат във визитка на поредните 12 месеца, поредния малък кръговрат в животите ни. Книгата на Георги Господинов – първа, след като „Времеубежище“ спечели и Международния „Букър“, е и една от най-продаваните във веригата книжарници от излизането си в края на лятото. Точно в деня, когато беше обявен Изборът на книжарите, Георги Господинов стана носител и на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Затова си говорим в това интервю за наградата, която му е най-скъпа – и за ароматите в градината наесен… За това колко боли понякога да пишеш.

– Книжарите са по-различни читатели – те са разтоварили книгата, подредили са я… забърсали от прах. А накрая и прочели, може би на крак, обслужвайки през деня клиенти. Оценка за какво е изборът им според Вас?

– Като дете исках да работя в библиотека или в книжарница, виждах се заобиколен от книги. И досега смятам, че това е една от най-хубавите професии. За мен е чест и вълнение книгата ми да бъде изборът на тези най-близо до книгите хора.

– „Градинарят и смъртта“ отприщи много лични истории. Почти всяко мнение за книгата е съпроводено от нещо преживяно. Очаквахте ли тя да събуди толкова тъга?

– Книгата отключи много лични и преживени истории. Не бих го нарекъл тъга, защото когато се осмелим да разказваме такива неща, минаваме отвъд тъгата. Нямах никакви очаквания, когато писах книгата, просто исках да разкажа своя опит с тази гранична зона на смъртта. Но в голяма степен това е и книга за живота, за онова, което никога не си отива. И за градините, които оставяме след себе си. И за бащите ни, разбира се, тези Атласи на нашето детство.

– Всъщност писането лекува ли от болка, помага ли да свалите маска, с която вече се чувствате неудобно?

– Не съм сигурен, че лекува. Писането създава памет, вкарва в история този неизговорим опит от гранични ситуации като смъртта или самотата. Когато разказваме, придаваме форма на дълбоката безформена болка. Това може би не лекува, но утешава и придава смисъл. Какво повече можем да искаме.

Из интервюто на Красимир Проданов за Lira.bg