Малък разговор с поетесата и писателка Йорданка Белева след „CINELIBRI” с мотото „Поезия безкрай“

Йорданка БЕЛЕВА на големия екран

Малък разговор с поетесата и писателка след „CINELIBRI” с мотото „Поезия безкрай“

ТЯ ЖИВЕЕ В ТРИ СВЯТА

Това са съпругът й – поетът, художник, дизайнер и фотограф Иво Рафаилов, слънчевата дъщеря Мери и книгите. Нейната любов към литературата я отвежда в Шуменския университет, където завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Доктор е по библиотечно-информационни науки. До вечната книга за деца и възрастни с „боата, погълнала слон“, през 2021 г. тя успешно нареди своята „Баба Дрямка“, посветена на Мери и илюстрирана от Иво Рафаилов. Книгите й с поезия и къси разкази печелят награди. Някой беше казал, че мнозина са обладани от страстта да пишат книги, но малцина са тези, които по-късно не се срамуват от тях. Творчеството на Йорданка Белева впечатлява с комбинацията от ерудираност и непринуденост.

СТАРА ЗАГОРА В НЕЙНИЯ ТВОРЧЕСКИ ПЪТ

Категоричното й присъствие в съвременната българска литература е маркирано и от Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев“, който в края на октомври тази година се проведе за 41-ви път в Града на липите. В петнадесетото му издание през 1998 година Йорданка Белева печели втора награда със стихотворението „Мотив“. През 2001 г. категорично застава на първото място, след което издава стихосбирката „Пеньоари и ладии“. След време е член на журито на този популярен, обичан и стойностен с откриването на поетични дарования форум. В Стара Загора майсторката на късите разкази представи последователно „Кедер“ (2018) и „Таралежите излизат през нощта“, за която през 2022 г. спечели престижната Национална литературна награда на името на Йордан Радичков.

„CINELIBRI” – ПРИЧИНАТА ЗА ТОЗИ МАЛЪК РАЗГОВОР

С връчването на наградите на 3 ноември завърши кино-литературният фестивал „Cinelibri“. Две от седемте отличени ленти са по Ваши разкази. След този резултат имате ли желание и други Ваши разкази да стигат до големия екран, г-жо Белева?

Всеки автор иска думите му да стигат до хората. И ако киното е мощен канал за популяризиране на книга, на литература, то тогава – да, лаская се от възможността някой да ме открива или преоткрива чрез големия екран.

Ако избирахте Вие, кои от разказите щяхте да предложите за филмиране? „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин и спечели специалната награда на „Cinelibri“ още през 2019 г…

Ако избирах аз, сигурно щяха да са други разказите, знам ли?! Само че аз не съм режисьор и не мога да погледна на изреченията си като на отделни сцени, не виждам филми в разказването си. Моята работа е да си гледам и оглеждам текста, да откривам слабите му места, да ги поправям, за да може историята да стигне до читателя в най-добрия възможен вариант.

Как определяте степента на влияние на Вашите творби върху Вас самата?

По-скоро процесът е обратен – как аз влияя на текстовете си. Успокоително е, че остана далече във времето желанието за изказ като единствена причина за писане. Сега съм пълна с идеи, но все повече изпитвам онзи скепсис, който не спира да пита кому са нужни думите и в частност – думите ми.

Архаичните или съвременните думи в българския език Ви карат да се чувствате развълнувана, когато пишете?

Правилните думи, в съвършено съседство, подредени в кратки изречения, които, докато чета, разговарят с мен и не искам разговорът да приключва. Не знам дали е вълнение или благодарност към автора им, или едното заради другото.

След конкурса „Веселин Ханчев“ и общуването с Музата на поезията Ерато кое продължи да мотивира творческия Ви път?

Вероятно убедеността, че имам какво да кажа, че моите думи няма кой друг да ги напише.

Къде се крие разковничето в популярността на писаните от Вас истории?

В читателите.

Според Вас, кое движи словото и кое открива природата на човека?

Кое движи словото? Онази старомодна армия от пишещи и четящи хора, на която се налага да воюва с основанията на това да бъдем самодостатъчни, безсловесни и офлайн.

СЛЕДЧУВСТВИЕ СЛЕД ОФЛАЙН

Литературата винаги ще се нуждае от някого, приличащ на Йорданка Белева. “Чудо е всичко, сътворено от жена” и не живейте затворени „в живот, недокоснат от жена”, „приказва“ тя. А на мен ми се иска да завърша тази кратка среща с един кратък цитат от „Кедер“: “Има дни в живота на човека, когато трябва да внимаваш, защото кръговете бързо се множат. Те невинаги стигат до девет, но появата им е винаги собствен ад. Обаче, за да си позволиш да затъваш, трябва да имаш ръка, която да те издърпа нагоре“. И защото не може да се празнува 24 май без нова книга, тази година Белева издаде поетичния сборник „Централна емисия“ – белези и памет, и образност, в която „дъските дъхтят на вино, смъртта мирише на майка, от облаците се подават ръце“.

Затварям телефона с усещането за полезност от този малък разговор. Онова, което остава извън читателското внимание, е простичкият и органичен изказ на Йорданка Белева, който те кара да вярваш на всяка нейна дума. Съвсем белевско е.

Димка КАБАИВАНОВА