Виктория БЕШЛИЙСКА: Традиционните ни занаяти са изпълнени с много знание

Писателката ще гостува в Стара Загора на 15 ноември 2024 г., срещата е от 17:30 часа в зала „Лубор Байер“

Романът „Глина“, който излезе в началото на декември 2020 г., провокира някои родни политици да го прочетат. Първи разгърна страниците му президентът Румен Радев. После наблюдателно око можеше да види в клипове на лидери на партии, заснети на фона на домашна библиотека, подреден и романът на Виктория Бешлийска. Две години по-късно издателство „СофтПрес“ публикува втория й роман „Сърце“. А през 2024-та излезе третият – „Нишка“. Някъде бях прочела, че който иска соколът да служи добре, трябвало да дразни апетита му. И си мисля, че живите ни писатели могат да направят политиците по-различни и те да започнат да се съобразяват с дирите на думите. Творбите на Виктория Бешлийска, която има професионален опит като учител, се храктеризират с духа на сериозните художествени внушения. Мистичната сила на един майстор, който с глината вае и съдбата си, човешките ценности – на границата между реалното и чудотворното, истините – повече универсални, отколкото субективни, определят веднъж завинаги творбите на Бешлийска като добри притчи. Те организират човека и му предоставят шансовете да усети себе си като Бог. Как да бъдеш духовен, ако край теб е бездуховно, каква да е реакцията? Книгите на Виктория Бешлийска – с изящния си език и диалогичността си, назовават отговора с истинска страст, трудност, тъга… но и с категоричността, че днешният ден е проявление на минали времена. В тях се намират и заровените темели на бъдещето ни. Талантът, завидните познания на писателката за българската история и култура я правят явление в съвременната българска литература.

С Виктория Бешлийска разговаряме малко преди да дойде в Стара Загора. Срещата, на която тя ще представи романа си „Нишка“, ще се състои на 15 ноември 2024 г. от 17:30 часа в Изложбената зала „Лубор Байер“.

– „Нишка“ е роман, който е истинско озарение как да черпиш сила, която те държи цял. Отношението към родовата памет ли е изворът за намирането на отговорите за самите нас, г-жо Бешлийска?

– Като автор на тази книга за мен целта беше как да стигнем до този извор. Всъщност родовата памет е важна в няколко направления: от една страна всички имаме в своите родови истории болки, травми, премълчани неща, на които силата им е в това, че се проявяват точно когато са неосъзнати. За мен четенето на родовата кръв и на родовата памет ни дава възможността да се запознаем с живота на нашите предци като нещо, което е запечатано в нашите гени, което бихме могли да проявяваме, без да си даваме сметка за това. Обаче когато си дадем сметка какви са били те, кои са техните суперсили, осъзнавайки го, вече можем да направим своя избор: дали да продължим и да останем в тези модели, или да ги променим. Всъщност кръвта е извор на сила, но тя е и извор на болки. Когато я познаваме, можем да я трансформираме, да превръщаме болките в своя сила.

– Андре Малро казва, че човек не е това, което мисли, той е това, което крие. Според Вас, струва ли си да крием нещо за себе си в самите себе си?

– В последните десетилетия виждаме как от гледна точка на наратива в нашата литература нещата се променят. Ако в миналото сме били много повече склонни да говорим за другите и какви са техните истории, сега сме много по-склонни да разкриваме собствените си истории. Мисля, че по този начин литературата помага да се разкриваме и да се самолекуваме донякъде.

– В „Глина“ бусинската керамика е първичната сила, която движи сюжета. В „Сърце“ се преплита всичко, което сме или ще бъдем. В „Нишка“ котленският килим е главен герой, който свързва седем жени. Можем ли чрез познаването на древните занаяти да скъсим историческата дистанция?

– Със сигурност това е начин. То не е всичко за опознаването на историята, но е възможност, пролука, през която можем да погледнем към нея. Защото нашите традиционни занаяти са изпълнени с много знание. Например за направата на един котленски килим една килимарка е трябвало да знае много неща от природата и заобикалящия ни свят: от къде може да добие съответните бои във всичките им нюанси; да знае житейския и природния цикъл от гледна точка на това колко е дълъг пътят на преждата и кои са етапите, през които преминава вълната, за да се превърне в конец. Това са невероятни знания, които показват близостта на човека не само с природата, но и със заобикалящия го свят. Мисля, че ние сме изгубили частично тези знания, както и възможността да се чувстваме свързани и част от едно много могъщо тяло. И сега, струва ми се, търпим наказание за това. Вижте какво се случва: тези природни катаклизми не са случайни и идват да ни напомнят от какво сме част и от какво сме зависими.

– В „Нишка“ сюжетната линия се развива в рамките на 130 години. Минало, настояще и бъдеще тъкат общо платно, което Ви прави писател със своя дикция. Това не е похвала, а по-скоро диагноза. Как се покрива такова писателско дръзновение – да пишеш в голям мащаб? 

– Беше предизвикателно за мен, но аз следвам импулса. И това трябва да прави всеки творец. Не да пише по готови схеми и на теми, които биха се харесали на читателя, които са актуални по някакъв начин. А да пише за това, което го вълнува. Мен ме вълнуваха историите на тези жени абсолютно автентично. И заради това се захванах да пиша без никакво притеснение, въпреки че да изследваш 130 години си беше предизвикателство, особено в частта кое колко е струвало някога. Едно от най-трудните неща за проучване беше стойността на парите, смяната им, следосвобожденската динамика, войните, инфлацията. Всичко това е дало много сериозни отражения. Но пак казвам: импулсът е водещото в този мой процес, плюс сериозната подготовка, преди да започна да пиша.

– „Нишка“ е и роман за женската генеалогия. Откъде идва тази сила на българската жена? Предопределена ли е?

– Смятам, че е исторически, социално и културно предопределена. Защото тази сила, която днес проявяваме, в крайна сметка е извор на женската сила. По онова време мъжете са били или на гурбет, или на война. И жената е била едновременно и ТЯ, и ТОЙ. Мисля, че това, че не е имала друг избор, освен да се грижи и за къщна, и за кърска работа, да гледа деца и стари хора е развило едни нейни способности и суперсили, които са се отпечатали в нашите гени. И днес виждаме, че българките сме доста оправни жени, които се изявяват на много фронтове и влизат в много сериозни битки точно поради тази сила, която си носят от време оно.

– За мен много интересен образ е хаджийката Скарлада, реално живяла жена, чийто гроб се намира в черквата в град Елена. Посетилите вечното й жилище днес могат ли да се наричат хаджийки? Имаме ли нужда от хаджийство на родна земя?

– Да, имаме много голяма нужда от такова хаджийство. В България се намират много свети места. Ние непрекъснато ги посещаваме за много по-малко време и нямаме нужда да ходим до Божи гроб, както е било някога. Облагодетелствани сме от гледна точка на това, че ни се дават възможности. И не бива да пропускаме да посещаваме родните си свети места.

– Някои от героите Ви са исторически личности. Едната героиня има връзка с Юрдан Тодоров – баща на Петко Ю. Тодоров, чиято сестра е Мина – голямата любов на Яворов. Тяхната връзка също е в сюжета на „Нишка“. В специалните проучвания, които сте правила, открихте ли нещо, което е ново за тази голяма любов?

– Много трудно може да се открие нещо ново за тази голяма любов. Аз се срещах с наследници на Тодорови, от които чух истории, които дори в тяхното семейство са придобили мащабността и звучността на митове. Голяма част от тях са публикувани. Аз лично предпочетох да видя тяхната любов през писмата им. Образът на Мина Тодорова, който съм развила в „Нишка“, е на база на това как чета нея самата в писмата й.

– Има ли достатъчна причина за писане, която да Ви накара да създавате свят чрез своите езикови сечива?

– Много ми се иска днес да използваме езика, който ни обединява.  Наблюдавам напоследък и в социалните мрежи как чрез езика се делим, за съжаление. И го използваме, за да сечем пропасти между нас. Ще ми се да се върнем към онези езикови корени, които ни свързват и обединяват. И да работим не само за себе си, а и за обществото.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА