Нова книга „Прародина и религия на ранните българи. Поглед от Изток“ издадоха проф. Иван Танев и д-р Мариана Минкова

Днешната представа за произхода на древните българи – прабългарите, създали българската държава и съставлявали поне 30 % от нейното първоначално население е твърде бледа и фрагментарна, изпълнена с недоказани хипотези и произволни догадки. Историците таяха надеждата, че най-после ще се намери документ или археологически паметник, който да проясни проблема. Уви, изглежда процесът на унищожение е бил безмилостен. Ние мислим, че сме намерили такъв „документ” или „паметник”, при това на най-неочакваното място – в самия български език и диалекти, които, за щастие все още не са унищожени.

Ние забелязахме, че доста български, старобългарски и прабългарски думи имат пълно копие в иранските езици, но с малка промяна: на звука „Д” в иранските думи съответства звука „Л” в българските. Това е пример за известната на лингвистите Д > Л звукова промяна, настъпила в определен вид източно-ирански езици, така наречените сакски езици, няколко века преди новата ера. Тази звукова промяна или закон е толкова характерна и специфична, че може да служи като „лична карта, паспорт” за народа, който е нейн носител. От тук ние предположихме, че древните българи – носителите на тази звукова промяна, са били сакски народ, т.е., саки – източни скити. На второ място, като приложихме Д > Л звуковата промяна в обратна посока ние възстановихме (дешифрирахме) истинските названия на два от трите прабългарски народа – сегели и берсили. Така, названието сегели стана согди, а берсили – барсиди, т.е, ферганци. Съгласно Теофилакт Симоката (който е писал в VII в.), че третият и най-важен прабългарски народ – оногурите идват от държавата Уструшана, за която се знае, че се е намирала точно между Согдиана и Фергана. На трето място, историците знаят, че и трите съседни народа – согди, уструшани и ферганци са били саки. Така, нашата идея се оказа изпълнена с вътрешна логика и хармония, което е присъщо на всяка една правилна научна представа. В добавка, в книгата сме цитирали около 15 допълнителни доказателства от други автори и други документи за правдивостта на нашата идея.

Държавите Согдиана, Уструшана и Фергана са съществували от VI век пр.н.е. до към VI век в района между средните течения на реките Сър даря и Аму даря. Там се намира високата планина Имеон (Имаус), в древността известна като планината Белар, до скоро като Белур таг. Днес районът, където са обитавали древните българи (княжеството Бургар) се намира в Централен Таджикистан и се нарича Фалгар (на английски Falghar, на руски Фальгар). Главният град на този район от древността до 1955 г. се наричал Фалгар, но после е преименуван на Айни, на името на таджикистанския революционер, поет и учен Садриддин Айни (1877-1954). Друг важен град в княжеството Булгар е Багкат („Божи град”), който за щастие не е преименуван. Същият хронист Т. Симоката пише, че оногурите построили град Багкат, а сега се знае, че този град е построен през 530 г. пр.н.е., когато известният персийски цар Кир Велики бил на война с масагетите, но бил убит от тяхната царица Томира.

Нашата идея позволи да обясним преселението на древните българи като част от известното преселение на аланите и други източно-ирански народи от тяхната прародина към Кавказ в началото на новата ера. На второ място, тя позволи да се обяснят всички особености на прабългарската религия на Кавказ и на Дунава. Тази религия е толкова сложна и противоречива, че историците се опитват да обяснят само отделни нейни страни при това по традиционни начини, характерни за съвсем други народи, т.е., неправилно. Напротив, паралелите на прабългарската религия с религията на саките се оказа пълна, а особеностите на сакската религия са отдавна посочени и обяснени. Днешните таджикски историци наричат тази религия „бяла религия”, т.е., религия на светлината (Слънцето, бог Митра).

Новите данни и резултати, приведени в книгата потвърдиха и допълниха нашите предишни публикации за етнонимите българи – оногури – ванандари и посочиха времето и причините за тяхната поява. Посочено е, че на мястото на предполагаемата прародина на древните българи – Уструшана, днес все още има много следи от тяхното древно присъствие, включително и такива, които са описани от други автори. В книгата са приведени убедителни данни за възможния библейски произход на името Авитохол – първия „епонимен владетел” на българската държава на Кавказ. Приведена е една примерна картина на народите, доведени от Аспарух на Балканите и къде всеки един от тях може да е бил заселен. Приведени са и нови, научно обосновани хипотези за произхода на народите (авари, хазари, савири), които се приемат за етнически и езиково родствени на древните българи, както и на чувашите.

За всички, проявяващи научен интерес към древната история на българите – приятно четене. Дано книгата бъде полезна и да предизвика размисъл, критика и нови идеи.

Долап.бг