Александър СЕКУЛОВ: Най-лесно е да си сложиш таван

Надявам се да се научим да строим не с кръв и страст, а с пергел и ум, е очакването на писателя и драматург

Той е сред най-интересните съвременни български писатели. И драматург на театъра в Пловдив. Поводът да го потърсим е 12-ата Нощ на театрите, която е на 16 ноември. За нея в Града под тепетата са приготвили три впечатляващи събития: от 18:00 часа в голямото фоайе на театъра ще бъде открита изложба с плакати на художника Ганчо Ганев. Неговите творби са оформили визията на многобройни представления. Час по-късно в новата VR зала в Музея на театъра за първи път зрителят ще може да види как е изглеждал интериорът на първия професионален театър, създаден през 1881 година. А от 21:00 часа на сцената започва спектакълът „Без кръв“ по едноименния роман на Алесандро Барико. Авторската адаптация е на Александър Секулов. Сценичната версия и режисура е дело на Диана Добрева.

„Съвместният спектакъл на Драматичен театър-Пловдив и Драматичен театър-Велес, Северна Македония, е храбро и човечно усилие да напомни – в тези буреносни и разломни времена, със силата на изкуството, че спасението е в пътя на помирението, в отказа от кръвта. И само любовта затваря раните, без да повтаря болката“, убеден е Секулов. А през цялата вечер организаторите ще предлагат на посетителите специални коктейли, които носят имената на знаменити постановки на пловдивския театър.

Александър Секулов е личност, която разгръща своя талант в различно амплоа. Творческият му път сe опва на „буйния пулс на словото“. Работил е като журналист – автор на ежедневната рубрика „Под игото“ на вестник „Марица“, за която става носител на наградата „Пловдив“, автор и издател на списанията „Фрагменти“ (1990) и „Петното“ (2004). Създател и собственик на два много популярни музикални клуба – „Конюшните на царя“ и „Петното на Роршах“. В своя Литературен клуб „ Spirt & spirit” е поканил над 150 български автори за организирани публични интервюта. За пиесите и книгите, които е създал, е носител на множество награди. Превеждан е на английски, немски, френски и унгарски език. Творчеството му зарежда читателите с енергия, идваща от изящните думи. И с кураж, който, според него, се черпи от изкуството, което той нарича „бяло“. Синът на известния актьор Илия Секулов е убеден, че една книга е ценна, когато бъде дочетена докрай. А неговите се четат до последната страница. Той е автор, който умее да движи словото. Гиздаво и запомнящо се.

Г-н Секулов, на 6 ноември в Столична библиотека ще гостувате като „Разказвач на месец ноември“. За Вас ще говори писателят Костадин Костадинов, чийто роман „Ловецът на пеперуди” спечели авторитетни награди. Идеята за романа идва, след като Костадинов вижда богатата колекция от пеперуди на свой приятел. Във Вашия роман „Колекционер на любовни изречения“ бивша циркова актриса плаща с остатъка от дните си, за да издири колекция от истории за мъжа, с когото е била 2 дни, 17 часа, 43 минути и няколко неизмерими секунди. Намирате ли някакво сходство между двете книги, имайки предвид основния носител – колекционирането? Колко близък до Вас е автор като Костадин Костадинов?

Колкото и парадоксално да звучи, не съм обърнал внимание на тази връзка между двете книги, а съм почти сигурен и че Костадин Костадинов не се е сетил. Мога само да кажа, че той е измежду най-добрите български разказвачи, въпреки че не пише много. Романът му „Ловецът на пеперуди“ обогати българската романова традиция и се вписа безусловно в нея, редом с такива книги като „Бежанци“ на Весела Ляхова, „Възвишение“ и „Чамкория“ на Милен Русков. Казано с две думи – класически български роман написа Коце Костадинов. Извън обективната оценка на значението му като автор е субективната ми благодарност като към човек. Помагал ми е през всичките дълги години на приятелство – от Литературния клуб „Димчо Дебелянов“ до ден днешен. Абсолютно незаменим като човек, безкомпромисен към литературата, всеотдаен в помощта, когато ти е нужна. Свързват ни и много приключения по суша и море. Може да се каже, че и двамата сме колекционери на споделени приятелски мигове.

Вие, Теодора Духовникова и Владимир Пенев ще сте посланиците на Нощта на театрите, а мотото ѝ е „Изправени пред сянката“. В краткия филм към фотографския проект говори Вашата „сянка“. Къде е по-лесно да се срещнете с нея – в театъра или в реалния живот?

Преди да отговоря, искам да отдам дължимата благодарност и респект към момичетата, които организират този голям празник за българския театър – Мария Панайотова и Катерина Миланова. Година след година те фокусират внимание върху абсолютния феномен „български театър“ и е редно да се знае кой стои зад всичко това. Ние не съзнаваме каква благословия за държавата е опазената театрална мрежа, с всичките й възходи и падения. Наши колеги от чужбина стоят потресени и съвсем неколегиално ни завиждат. В този ред на мисли, това, което правят Мария и Катерина, е отвъд мислимото. А сега ще Ви отговоря: най-трудно е да се бориш със сянката си в театъра. Защото една крепост винаги се предава отвътре, в това имаме традиция. Най-лесно е да си сложиш таван. Да се отпуснеш доволен. Да придърпаш хоризонта към себе си, вместо да е обратното. Повече трябва да се служи на театъра, а не да се живее в него и от него.

Случвало ли се е сянката Ви да излезе извън контрол и да се окаже Ваш победител?

Аз съм избухлив човек и нерядко съм съжалявал за тези провали на характера. Допускал съм ги, премислял съм ги, извинявал съм се, заклевал съм се, че няма да постъпвам така и въпреки това го правя пак и пак. Явно така ще и занапред. С годините разбрах, че победи се постигат и с по-малко разход на нервна енергия.

В Нощта на театрите жителите и гостите на Пловдив ще могат да гледат постановката „Без кръв“ на Алесандро Барико. Кои бяха важните неща, които следвахте, докато пишехте авторската адаптация на тази безсмъртна любовна история?

Все повече в театъра, а и в литературата, ме занимава създаването на добре разказана история. Театралният спектакъл трябва да е за всички слоеве на публиката, дори и за най-образованата и претенциозна част от нея. Тези фини смисли, които са на върха на театралната пирамида и са своеобразна „игра на стъклени перли“, не трябва да убиват насладата на останалите зрители.

Успя ли, според Вас, спектакълът „Без кръв“ с отговора на въпроса как да разтворим омагьосания кръг на отмъщението да посочи и как да преодолеем различията за миналото и настоящето на двете балкански страни?

Репетиционният период между екипите от двата театъра бе препълнен с колегиално възхищение и човешко братство, затова и резултатът е толкова внушителен и въздействащ, поне такива са реакциите на публиката. Би било добре тази миниатюрна човешка и театрална общност да се простре и върху останалите взаимоотношения между двете държави, но надали… Да се поддържа омразата и войната е печелившо начинание, уви.

Кое ражда съпротивата, когато някой иска да „вдигне котвите“ на националната идентичност? Забравихме ли какво ни държи заедно?

Преди два дни видях как испански граждани замерят с кал и бият с колове колата на премиера си. Усещането, че Европа се управлява срещу болшинството от гражданите, ще роди подобна съпротива. И, ако позволите нескромност, това е предсказано още в романа ми „Господ слиза в Атина“. Жалко, че не остана контекстуална българска литературна критика. Ние сме християнска държава и трябва да се държим за българския език, българската си историческа памет и източноправославната си вяра.

Изкуството ли е това, което може да върне хората към желанието за мирен живот?

99 процента от хората искат мир. Изкуството може да покаже лицата на останалите 1 процент.

„Българската история е едно отложено възкръсване“ е цитат от „Възхвала на провинцията“, която представихте в Стара Загора през април. Тази книга е правена като сал на корабокрушенец. Само че Вашият Ноев ковчег е цял, а се е разбил светът. Провинцията, която възхвалявате, ли е пътят към спасението и озарението?

Провинцията е благословена възможност да работиш много и да живееш бавно. Ако намираш в това озарение и спасение, значи тя е твоето място.

Кой е българският градеж: да се правим на луди, докато ни побъркат, или да се научим какво трябва да правим с времето, подарено ни от Господ?

Спецификата на българския градеж е, че обичаме в темела да зазиждаме жертва. Кръвта на тази жертва вика, хората бягат от построеното, то запустява и рухва, изядено от природата и времето. Надявам се да се научим да строим не с кръв и страст, а с пергел и ум.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА