Виолета ХРИСТОВА отля тъгата и създаде Ухото на света

Тя е чирпанлийка, която живее и работи в София. Но от всичките посоки, които тръгват към нея, често избира родния град и Стара Загора. На 11 ноември има срещи в три старозагорски училища, на 25 ноември ще гостува в СУ „Иван Вазов“ с „Ухото на света“, а преди това ще представи пред старозагорската публика книгата си „Светлият край на тъгата“ (точната дата ще съобщим допълнително).

Много хора познават Виолета Христова Гъркова лично, а и от стиховете й. За мен те не са изсъхнали листа, а „стръкчета трева“. Едва ли има нещо по-невероятно от красивата й поезия! Но защо пък да си отнемаме невероятното?! Нейното богато творчество е интересно за ревностните почитатели на духа, за които то стои далече от пазарната врява. Виолета Христова Гъркова категорично се самоназовава. И в интервюто, което даде пред мен, прави точно това.

– Г-жо Христова, най-новото издание на „Буболече“, подкрепено от Националния фонд „Култура“, е „Ухото на света. Писмо от МИ“. Да издаваш за деца, е все едно да обичаш Млечния път. Едни са способни да го видят като книга, а други – книгата като познатия отпреди милиони години Звезден куп. Според Вас, кое е главното за твореца, който иска да навлезе в Галактиката на децата?

 – Да пиша и особено да издавам книги за деца се оказа едно вълнуващо приключение за мене. Човек се вживява в някаква си там роля и му е трудно да я напусне. Трудно му е да пусне на свобода останалите си изражения. Някак си толкова години си слушал за себе си, че си „поет“, че си учител или счетоводител, да речем, че забравяш за останалите възможности, с които си пълен. Но животът те търкаля, оглажда, променя, един ден прекрачваш различните си образи, събуваш едни обувки, обуваш други и стигаш до това. Най-напред през 2020 г. след дългогодишно стоене „в резерва“ излезе книгата ми „Малкият Рой“, която, неочаквано за мене, доста бързо стигна до читателите си. Впрочем миналата година излезе на немски, а вече се работи и върху анимационен филм в Австрия, който стъпва на нейната литературна основа. Имаше второ издание, а предстои и нейното трето издание през следващата година. За мене да пиша за деца е голямо вълнение, защото именно докосването до тази публика ти показва една неподправена искреност, незабавна обратна връзка и много обич. В обичайните ми литературни срещи това го няма – там са битки, зависти, вечно обидени от нещо, големеене, интереси. Да ме прощават невинните. През 2022 г. реших да направя и свое детско издателство. Така се роди „Буболече“, което има вече пет, почти шест заглавия в каталога си, успешно участва във всички форуми за детска литература в България, а успешно представя страната и на книжните панаири в Лайпциг, Франкфурт, Лондон, Болоня, Солун… Но аз май все още не съм отговорила на Вашия въпрос – кое е ГЛАВНОТО за твореца, когато започне да говори на децата? За мене е важно думите ми да имат покритие – красиви и мъдри послания, да учат на звучен и изразителен български език. Да не остават единствено при обучителната си функция, защото значимостта на детската книга смятам, че освен в способността й да дава познание за света, но отвъд това – да вълнува, да събужда въображението на детето и да го накара да ахне.

– Тази книга е прекрасно издание, с приказна история за музиката, с богати илюстрации, но това все още не е най-удивителното за нея. Имунитет срещу какво създава това „Ухо на света“?

 – Все още не съм говорила много дълго за „Ухото на света“, така че за първи път ще имам възможност да облека в думи онова, което съм „искала да кажа“ като автор. За издателя в мене – друг път. Но… какво е „Ухото на света“ – това е една вечнозелена долина, в която е разположена страната Музика. В нея живеят нотичките. Столицата на нотичките е Звукоград. Една от тези нотички – МИрая е главна героиня на моята книга. Книгата е едно приказно писмо, в което МИ отваря вратата към своя свят – свят, в който звуците заемат главно място. Но съществени са и цветовете, и думите, и онова, което изгражда всеки от нас – вълнението.

Когато бях 4-5-годишна, много исках да свиря на пиано (е, после съвсем безславно свирих 7 години, но това е друга тема). Майка ми, която е цигулар и музикален педагог, ми нарисува много успешно тогава на един зелен картон съвсем истинска клавиатура на пиано и я забоде с кабърчета на два стола. Сядах на малкото столче и по цял ден „изнасях концерти“. После седнахме с нея да учим нотите. Тя ги нарисува като весели човечета в различен цвят и още ги помня много ясно: Дорето, Рени, Мими, Фани, Солчо, Лалка, Симо и Дончето. Мисля, че част от това преживяване се е вмъкнало в мене и сега живее в книгата. Моите герои са точно тези човечета – разбира се, имат други имена, но чувството ми към тях е същото. Героите в моята книга са различни по височина, по цвят, по темперамент, по навици и дори свирят на различни инструменти, но само заедно създават хармонията на света, в който живеят.

Това е едно от важните послания на текста ми. На илюстрациите – също, защото в една детска книга илюстрациите са почти най-важната част и тяхното послание е съществено.

Разбира се, няма да пропусна моята благодарност към НФК, който подпомогна появата на тази книга и щастливото й пътешествие към децата. Но имунитетът е срещу грубостта на света, защото нетолерантността, защото един истински оркестър включва различни инструменти.

– Децата, въпреки крехката си възраст, не се оставят лесно да бъдат „опитомявани“. Поради тази причина, кое е онова, което събужда интереса им към Света на звуците?

– Не бих искала да поставям децата под общ знаменател, едни обичат едно, други – друго. Както големите, така и малките имат различен читателски вкус и поглед. Но в дъното на душата си всеки копнее за обич, приятелство и разбиране. Аз все се надявам нашата книга да им допадне, ще ми се да ги развълнува и събуди интерес не само у онези, които вече учат нотите или свирят на някакъв инструмент. А и всички, които обичат да четат за различни приказни светове, в които живеят странни същества, в чиито странности можеш да разпознаеш себе си, своите страхове, съмнения, мечти. Колкото до „опитомяването“ – не, не съм написала „бунтарска“ книга, но смятам, че ако човек развива въображението си, любопитството си, вълнението си, неизменно се разширява… вътрешно. А после нищо не може да го върне в тесните обществени калъпи.

– Чудесно Ваше хрумване е в края на книгата децата да се включат сами и да поведат кореспонденция с нотичката МИ. От срещите, които вече имахте, върху какво се съсредоточават младите читатели, кое „приспано“ в тях „се събужда„?

– Аз много харесвам съвременните деца, струват ми се достатъчно различни, за да не ни повтарят и копират ненужно. Растат в съвсем различен свят, налага се да организират ума си под въздействието на истинска информационна лавина, какво говоря – под въздействието на информационен ураган, какъвто светът не познава. Налага им се спешно да са други, да се снабдяват с нова сетивност. А възрастните съвсем не ги улесняваме в това. Напротив, застинали сме в личните си клишета и всеки побутва своето за всеобща употреба. И иска от тях да крачат не дори с обувките на баща си, а даже с галошите на баба си. Е, няма как да стане. Всеизвестна истина е, че само чрез децата можем да докоснем бъдещето. Ами нека да го докоснем тогава!

В края на книгата нотичката Ми се надява да получи от децата отговор на своето писмо. И наистина се случи – вече получихме първите писма от малките читатели на книгата. Това ни накара да обявим конкурс за най-хубаво писмо до МИ. През април в Седмицата на детската книга ще отчетем резултатите от този конкурс и ще наградим най-добрите писма. Но по-важно от наградите, ще ми се децата да почувстват нужда да споделят нещо в писмо, да разказват за себе си, да пишат… Дори само този ефект да има книгата – благодарна съм.

– Забележителен тандем сте с дъщеря Ви Ина Христова, която е илюстратор със световно признание. Само дълбоко навлезлият в реалността може да я облагороди с достойна работа. Какво Ви струваше да отстраните „обелките на реалността“ и да предложите такова издание?

– Да, много благодаря за този въпрос. Не бих се наела да правя нищо от това, което правя, не само защото е времеемко и енергоемко, ако не бяха и двете ми дъщери. Всъщност заедно сме екипът на издателство „Буболече“. И съм им безкрайно благодарна за подкрепата, критичността, професионализма, с който работят по всеки нов проект. Имаме три проекта, които движим в момента. Ина живее в Мексико и преподава илюстрация в университета в гр. Халапа. Ани е автор на няколко анимационни филма, заедно със съпруга си ръководят „Анимадре студио“ и се развиват успешно в областта на анимацията.  Може би е добре да спомена, че и двете са прекарали една съществена част от детството си именно в Стара Загора, затова чувството ми към този град е много топло.
Колкото до „обелките от реалността“ – мисля, че някак отговорих на този въпрос по-горе: реалността присъства и в най-голямата фикция, защото навсякъде си разнасяш очите и чувствителността. В нашата книга най-малката нотичка – СИело – за мене произнася поантата на текста: „Всички сме напЛавени от музика“. Всички сме собствената си вибрация, звук, онова, с което озвучаваме своя и общия живот.

– В Стара Загора ще имате срещи в различни училища. Имате ли „резервен изход“ при безспорно завишен интерес да увеличите броя им?

– Разбира се, откликвам и ще откликна на всички покани, за мене срещите с детската публика са едно от най-вълнуващите преживявания и не искам да пропусна нито една. Този месец имам срещи в Стара Загора, в Димитровград, в София тепърва предстоят, а се задава и Коледният панаир на книгата, така че програмата е доста наситена.

– Поетичната Ви книга-албум „Светлият край на тъгата“ също ще има своята премиера в Стара Загора. И тук Вашият опит да сдобрите обозримото е подкрепен с чудесните илюстрации на Ина Христова и на нейния съпруг Жоан Х. Васкес – също утвърден мексикански художник. Спомням си изложбата „Мое обратно“, в която заедно с дъщерите Ви: Ина – с графики и Ани – с фотографии, а Вие – с поетични и есеистични откъси, сътворихте общо творчество, но всяка със свои „подправки“. Важни ли са териториалните разстояния за богатите с таланта си?

– Взех да свиквам с разстоянията, а и понякога, когато се сблъскам челно с някоя тукашна стена, си казвам, че е по-добре, дето момичетата са другаде. Но заедно работим доста активно, всяка си има своите творчески изяви, но имаме една ниша, в която сме заедно. По перфектен начин в работата се включват и момчетата – и двамата са художници, аниматори и участват сърцато във всичко. Но сега за „Светлият край на тъгата“: нарекох я книга-албум, защото не знам кое е повече в нея – стиховете или изобразителната част. Въпреки че стиховете в нея нямат нищо общо с т. нар „албумна поезия“, т.е. сантиментално-любовни, кахърно-лирични текстове с подражателен характер.

Събрах 50 стихотворения, повечето непубликувани в книга, а Ина и Жоан направиха 50 впечатляващи илюстрации, неудобно ми е да ги нарека така – по-скоро 50 интерпретации на тези стихотворения.

Отворя ли я, неизменно се зазяпвам в нарисуваното, носи ми различен подтекст, неочакван ракурс и се разсейвам, така че и собствените си думи не мога да позная.

– 50 на 50 – стихове и илюстрации… Формата на думите, или утаяването им в съвършените илюстрации превръщат тази книга в приключение за читателя? Любовта ли е тази, която движи Живота, а той пък е „любимо чувство, най-любима музика“?

– Когато я събрах в едно, не исках това да бъде тъжна книга. А знаех, че е тъжна, защото беше плод на дълго тъгуване. Исках да бъде книга за това как животът надмогва болката. Загубих баща си и тъгата се беше загнездила в мене, заседна и ме превърна в силно тъгуващ човек, та някак трябваше да я изговоря, да видя смисъла й. Да й потърся светлия край. Надявах се там да живее радостта. Там да е нещото, което дава смисъл или поне отговор. Май стигнах до детството, до началото на приказката – до внуците ми, до учениците ми, до книгите за деца. И тъгата се отля. Това е.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА