Писателят Димитър Никленов пред Долап.бг:“Търсач на истината съм аз“

Димитър Никленов е роден е на 03.10.1949г. в с. Црънча, Пазарджишко. Автор е на десетки книги за деца, сценарии за телевизионни филми за БНТ, радиопиеси и драматизирани приказки за БНР и Радио Стара Загора. Негови пиеси за деца са поставяни в куклените театри на Стара Загора, Сливен, Ямбол, Хасково, Кърджали, Пазарджик, Търговище и други. Носител е на Националната награда за детска литература „Петя Караколева”(2018) и наградата за детска литература „Калина Малина“ (2022). От няколко години успешно ръководи клуб „Млад писател” и вестник „Teen ‘s paper”към Народно читалище „Родина 1860″, Стара Загора.

Писателят притежава безспорни качества на разказвач на вълшебства, които са високо оценени, както от читателската аудитория, така и от литературната критика. Член е на Съюза на българските писатели.

75-тия си рожден ден Димитър Никленов посрещна с творческа вечер в Къща-музей „Гео Милев“ и премиера на най-новата му книга „Съкровище на древния град“ – повест за деца.

Господин Никленов, кога направихте първите си писателски опити?

Това стана преди много години, когато отбивах военната си служба като граничар. Изпратих няколко дописки във вестник „Граничар“. За моя приятна изненада от редакцията се обадиха, че са ме харесали и искат постоянно да им пиша. Тогава получих и първия си хонорар 2.50 лв. След казарма исках да кандидатствам хуманитарни науки, но баща ми категорично заяви, че един мъж трябва да бъде или доктор, или инженер, а не някакъв  литератор. Кандидатствах медицина. Приеха ме. Учих една година, но стана ясно, че това не е за мене.

По това време се запознах с двама големи актьори – Милен Пенев, познат от филма за Христо Ботев и незабравимата Катя Паскалева. Към Пазарджишкия театър „Константин Величков“ те водеха самодеен театрален състав. Помолиха ме да напиша два малки, кратки текста за театър, каквито нямах представа как се пишат. През това време сътрудничех на пазарджишкия вестник „Септемврийско знаме“. Там работеше добър детски автор, който ме посъветва:“Митко, наближава Нова година. Опитай да напишеш една детска приказка за Коледа“. Тогава написах „Болното джудже“. По-късно приказката стана и филм в телевизията.

Колегата ми вдъхна кураж. „Няма защо да се луташ насам-натам, хващай се яко за детското творчество!“

Така започнах усилено да пиша детски приказки. Участвах в конкурс на варненско списание на морска тематика. Тогава написах приказка за морското дъно, за рибките и т.н. Спечелих награда, което ме окрили и постави началото ми на детски автор.

Колко са написаните от Вас детски приказки?

Не съм ги броил, но при всички случаи са над 60-70. Някои от тях въобще не съм публикувал. Пазя си ги като „сламчици“ евентуално да пиша пиеси по тях, защото героите са много интересни.

Откъде черпите сюжетите, героите… От детството си ли или от света, който ни заобикаля?

И от двата извора. Много от приказките, даже и най-новата ми повест за деца „Съкровище на древния град“, която писах почти десет години, са мои детски преживявания, спомени, събития…Прекарал съм много интересно детство в Родопите. Освен че е много красиво, има много забележителни места. На времето моят дядо, Бог да го прости, ме е водил по цялата река, опасана със стари воденици. Някои от тях все още са запазени. Имам два-три разказа, които готвя за нова книга, където се случват много интересни неща. Освен това никога няма да забравя моето запознанство с един много добър детски писател Лъчезар Станчев. Той ми беше учител в истинския смисъл на думата. Напътстваше ме как да работя…Бяхме приятели с големите български поети Петя Йорданова и Евтим Евтимов, Благовеста Касабова…Учил съм се от режисьорите, с които съм работил. Няма да забравя Съби Събев, който направи четири-пет мои пиеси в Сливен, Търговище, Пазарджик.

Първата ми поставена пиеса е „Приятели на Слънчо“. Първата й премиера беше в град Кърджали от старозагорската режисьорка Мария Янкова.

Кои и какви са героите Ви? Кои са любимите Ви герои?

Повечето ми герои са човешки същества – момчета, момичета. „Звездичката на Петя“ е и приказка и филмче по нея. Това е за едно дете, което обича звездичките и се моли да отидат при нея, но те не идват. Когато часовникът удря 12 пъти, тя усеща някаква ръка, която я гали.

„Ах, моя звездичке, ти се завърна!“ А това е нейната майчица, отдавна превърнала се в звездичка.

Имам животински свят, който също много обичам. Най-любимото ми животинче- герой е мишката. Те съществуват в много от приказките.

Кога и защо прописахте и за възрастни?

Виновен е вероятно моят издател. Започнах да пиша пиеси за възрастни. После написах тийнейджърския роман „Любов с вкус на лимон“. Това е книга, която претърпя четири издания и продължава да го търсят. След това написах пиеса за Пазарджишкия драматичен театър . Владен Александров ми каза да има малко криминален характер. Не всички пиеси, които съм написал, са тръгвали така, както съм ги замислил. Винаги има преработки, добавяне на текстове, изисквания на режисьори. Никога няма да забравя, когато Константин Варадинов, много добър режисьор в телевизията, поиска сценарий за десет минутно филмче, част от което се снима в Стара Загора, в детска градина. За моя изненада хареса само едно изречение от сценария, а на другия ден пристига снимачния екип. Цяла нощ работих. Направих го. От него съм се учил много.

Имам пет пиеси за възрастни, пет криминални новели и тийнейджърския роман. Имах много критики за криминалетата, но Благовеста Касабова казва, че когато е написано добре – е литература. Всичко, което съм написал в криминалните новели се базира на историческа истина. Има много обидени читатели…

През последните години направихте клуб „Млад писател“ и издавате „Teen s paper” при НЧ „Родина 1860“ – Стара Загора. Това носи ли Ви удовлетворение?

Разбира се. Тъй като с интернет пространството мога да контактувам с деца от цялата страна, имам сътрудници за вестника отвсякъде за вестника. А с децата, които правят първите си опити, работим по интернет. Много са талантливи. Много от тях желаят да станат журналисти, по-малко -да се занимават с литература, т.е. с писане. Ако дете е написало  някакъв текст, опитвам се да го превърнем в художествен текст. Много често ме канят в училища. След общия разговор напиша на дъската думичка – не много лесна и ги предизвиквам по нея да напишат съчинение. Изтривам думичката. След 10 минути ги питам каква е думичката и те не я помнят. Ясно е в каква посока трябва да се работи. А от клуб “Млад писател“ има няколко деца, които вече са издали стихосбирки. Искат да бъдат популярни, а точно в това грешат. Съветвам ги непрекъснато да не бързат да стават популярни. Имам много талантлив млад човек, който издаде хубава стихосбирка и сметна, че е стигнал върха. А втората му книга е много слабичка.

Как се самоопределяте, господин Никленов?

Аз съм човек, който през всичките си години си следвам свой път – да създавам нещо, което  да стигне до читателя – приказки, пиеси, книги…Мога да се нарека търсач на истината. Доброто да победи злото. Винаги търся някъде истината. Много трудно я откривам, но все пак я има. Възмущавам се от преобразуването на хората от добри на лоши, от честни на безчестни, от скромни на алчни…Това се дължи на алчността във всички сфери на живота – за власт, слава, пари, имоти, лукс…

За какво не Ви стигнаха 75 години?

Мисля, че има още много какво да кажа. Има неща, които не съм дописал и написал. Но никога не съм писал за партии и политики и ще си остана верен на това ми отношение.

Кои са приоритетите Ви?

На първо място са децата ми,съпругата ми, семейството ми. Те са най-важни и винаги са зад мене. Със съпругата ми Палмира живеем заедно половин век. След това идва работата ми и всичко останало.

Ако трябва да изберете три свои книги, кои ще са те?

Пиесата, която много си харесвам е „Остани вкъщи, за да полудееш“; Сборника „Приказки за лека нощ“; Романът ми „Любов с вкус на лимон“.

За какво е молитвата Ви?

За мир, да няма война и да бъдем здрави!

Коя е Вашата любима дума?

Обич.

Росица Ранчева