Искра Енева

ОТ КАМЪКА НА БОГОРИДИ

На Стара Загора

Втъкан по пътя ти невидим

през пепел, ужаси и слава,

завет от камъка на Богориди

в сърцата носим. И остава.

Във пръстите, в молитви сплетен,

през тихите смирени длани,

до онзи миг на гняв безчетен

на черно, кърваво въстание,

със клетви от сърца безправни,

със знаме в пурпурна зора,

със вяра от предците славни

въстана ти… и изгоря.

Но ти не сложи черен кръст

по страшните, човешки клади,

надигна се… изправи ръст…

начало светло ни остави.

От камъка на Богориди

безсмъртен огън има в тебе.

Люлеят се тракийски ниви

и пее средногорски хребет.

Сега си светъл, многоброен.

Сред кестени и липов цвят

растеш, усмихваш се свободен.

И аз със теб, обичан град.

 

Христина Радомирова

СТАРА ЗАГОРА

Колко си хубава, Стара Загора,

многовековна и млада цъфтиш

в пролетни улици, пълни със хора,

с липов омайник от Лилиев стих!

Колко красива си, Стара Загора,

някога град, до основи горен,

днес през Аязмото тръгнал нагоре

в летните утрини с дух несломен!

Колко си прелестна, Стара Загора,

златна одежда облякла за сън,

в есенни паркове старци говорят

с думи, примесени с кестенен звън!

Колко прекрасна си, Стара Загора,

сгушена кротко под снежен воал,

с мирис на дим ме здрависва простора,

в тихо очакване, тръпнещо бял!

Стойчо Стойчев

СТАРА ЗАГОРА

Всеки си има
град на мечтите
с пеещи птици,
с искрени хора.
Тебе аз имах,
град на липите –
синя, далечна
Стара Загора!

Как те сънувах
денем напразно –
дрипав наивник
в глухото село!
Твойте зелени
улици врязаха
много пресечки
в моето чело.

Виждах те тръпна
и заискрила,
дишаш и плаваш
в равно Загоре.
Помня оная
тъжна могила –
там преживявах
твойта история.

Гео бушува –
тъмен, човечен.
Лилиев крачи
с болка набрана.
Тихо възкръсва
в синята вечер
на Хаджихристов
мъртвата Анна. . .

В моите мисли
все така плаваш.
Аз те достигам
с много умора.
Ала ти пак се
отдалечаваш,
недостижима
Стара Загора!

Янко Димов

КАПРИЧИО В СТАРА ЗАГОРА

Ах, този тъй невероятен
и толкоз осезаем град!

Пак през кръвта ми преминава
прозрачен липов аромат.

Нощта – фуражка гимазиална –
с тънка лунна козирка
на челото ми ляга.
Става
свенлива моята ръка
и носи в мрака на липите
една такава топлина,
каквато всеки ще почувства,
щом спомни име на жена. . .

Но тя е толкова далече. . .

И всъщност аз сега вървя
самси по улицата пуста.
И ми е тъжно от това,
и ми е смешно.
Колко бързо
живеем ние на света!
Прощавай, юношеска възраст,
ти спомен си,
не си мечта.
Аз вече нямам нищо общо
с липите, с нея и с градът.
Остава гарата, която
тревожно ме зове на път.

 

Анастас Стоянов

ЕСЕН В СТАРА ЗАГОРА

Кое ти е старото, Стара Загора?
Липите златеят, отлитат ята,
под нови покриви – млади хора,
във млади пъпки – нови листа.

Кое ти е старото, Стара Загора?
Навярно е стара, прастара пръстта –
открай докрай наплодила простора
с нови пътища и млади жита.

Кое ти е старото, стари мой граде?
В късната есен и късния здрач
над нови стихове – поети млади
и първескини над първия плач.

Кое ти е старото, изгора – Загора?
По Аязмото старо – млада гора.
Дори не старее на палача позора,
и огънят, в който ти жива горя.

Берое, Августа Траяна, Ески Заара –
помни ли слънцето откога те грей?
Едничка твоята хубост е стара,
но има ли хубост, която старей!