Честит Световен ден на поезията от старозагорски поети
В ДЕНЯ НА ПОЕЗИЯТА И МУЗИКАТА – ПЪРВИ ОКТОМВРИ, СТИХОВЕ ОТ СТАРОЗАГОРСКИТЕ ПОЕТИ Таньо Клисуров, Йордан Атанасов, Ботьо Буков, Радка Баева, Кристина Божанова, Йордан Пеев, Керка Хубенова, Трифон Митев, Искра Енева, Мина Иванова, Мира Дочева Стефанка Мирчева, Живка Барова, Георги Икономов, Тоня Клисурова, Меглена Пенева, Румяна Николаева, Мария Недялкова, Мария Донева, Виолета Бончева
ТАНЬО КЛИСУРОВ
ДЕЛА И ДУМИ
„Лозето не ще молитва…”
Все повече се разминават делата с думите изречени.
Линее лозето – ще кажеш, непрекопано векове.
Делата с думите дори не се и поздравяват вече,
дори понякога се гледат с омраза като врагове.
Какви големи ярки думи – като балони панаирни!
Край тях делата се смаляват, измършавели са съвсем.
И питат с укор от портретите сега народните кумири:
Как разминаване такова способнии сме да понесем?
Научихме се. Даже вече тревогата не ни достига,
че плод от сухите лозници на есенес не се бере.
Молитвите си рецитираме като назубрени от книга,
и дланите ни се изнежиха –за лозето не идва ред.
Завяват ледни ветрове и времето полека скрипва.
Ще издържат и тази зима бодил и ялови треви.
Загива българското лозе, наслушало се на молитви.
Върви и наточи мотиката, която ще го съживи!
ЙОРДАН АТАНАСОВ
ФОРУМ
На архитект Иван Гацов
Площад ли е било или малка сцена?
Сега трева хилядолетна тук
расте – сестра на Малпомена,
над камъка могъщ напук…
И само вятърът й ръкопляска.
Площад ли е било или сцена?
Дали на камъка му става ясно,
защо потъва във тревата нежна?.
Трева и камък във борба за вечност.
Живот и минал свят, строен за песен..
БОТЬО БУКОВ
ИЗБЛИК
Искам обич за утре от вчера,
безначална, накуп, наведнъж!
В твоя скут своя миг да намеря,
който ражда от ласката мъж!
Да заспивам в съня ти пробуден,
да се будя, света пресъздал
във въртопа на вечното чудо!
Необичан ли? – Значи умрял.
РАДКА БАЕВА
~~~
Четох някъде, че най-трудният път
започва с първата крачка. Така е.
После е лесно – изкачваш върха
стъпка по стъпка. Или… се отказваш.
Знам, че е тъмен и ръбест света,
непредсказуем и твърде объркан.
Като в тинеста мътна вода
може да хлътнеш и да потънеш.
Но вървя и не търся спасителен брод.
Ще се справя! Ако имам шанс –
В този живот. Ако нямам,
трудния възел ще подредя
в следващия си,
по-мъдър живот.
КРИСТИНА БОЖАНОВА
СЛЕД МЕН
След мен какво ли ще остане?
Заключен вятър и затихващ гръм.
Пътечката в тревата даже няма
да си личи след месец. Литнал сън
за раждането на звездите,
за топлата прегръдка на нощта.
И аромата на липите
във юнска нощ. И падаща звезда.
След мене ще остане вик на птица
във полунощ. И може би
ще се отрони от зеницата
горчивата сълза на моя син…
ЙОРДАН ПЕЕВ
КАРАКАЧАНСКО
на Светлин Стоев
Живея сред любовна изнемога
на кръст разпънат в себе си, разнищен
от смут между Лукавия и Бога!
И от безпътици стъкмих огнище
до кост да изгоря във него всичко,
което ме разкъсва и тревожи,
и кара ме до лудост да обичам,
и в буци прави грубата ми кожа.
Където и да ида е бездънно,
каквото и да сторя – все е клетва!
И бродя в светлото като по тъмно
под лая на каракачански псета,
но само този лай ми е утеха,
и само верността му ми остава!
И воя им наметнал като дреха
през вълци в овчи кожи преминавам.
Сокол и бик с око от кръв ръждиво
са моите най- честни, верни братя,
и кон с развята, и пламтяща грива,
под чийто стъпки се тресе земята.
И крача все към болката незрима,
и нежността ми в стръвна ярост скрита,
към вярата, че след мен ще ме има,
които да рисувам все опитвам.
И моят ден на мъжка чест наречен,
на вълчи зъб и нокти от орлица
върви, и търси Ботевата чета,
и своята Венета- за вдовица!
06.08.2020
КЕРКА ХУБЕНОВА
ТАЙНСТВО
Мили мой, мъжествено отричане
на моя малък шанс да бъда силна.
Женската ми слабост те обрича
да ме закриляш.
Нежен мой, трогателно прозрение
за нетленното на дълбината,
от която тръгва този трепет
на сърцата.
Странен мой, галактика от тайнства,
В нейните планети аз прониквам.
Опознавам светлата безкрайност
и…обичам!
ТРИФОН МИТЕВ
НАСТРОЕНИЕ
Нощес е плакала луна –
по връх треви са заблестели
сълза до огнена сълза.
Така отваря се зора –
на мъж запалена душата
или сърцето на жена?
Това покрито е в нощта:
зарито в радост или мъка –
и знае само любовта…
ИСКРА ЕНЕВА
ВЪЛШЕБСТВО
Сред хвойни и брези, сред бор и сред ела,
сред папрати и здравец притихнала вървя,
не искам тишината със дъх дори да пръсна –
свещена тишина, в която аз възкръсвам.
И само полъх лек листата разтрептява
и мириса на билки след себе си оставя,
в отблясъци зелени пътечка криволичи
и в борови иглички с усмивка се облича.
Вървя по нея бавно – притихнала, смирена,
целуната от Бог, от радост окрилена.
Не ми е нужно нищо – вълшебството за мен е –
прегръщам го с очи и просто искам време
МИНА ИВАНОВА
КОРИДА
Бесен тропот по пътя пред човешки хиени
и души, отеснели от жажда за кръв…
Боже, дай от съдбата минута спасение,
глътка въздух – до края на краткия път.
До арената сива, до леда на стоманата –
в ужасеното, живо, запъхтяно сърце…
Но се свива просторът до черна бандана,
а тълпата е твоето най-червено небе.
Зной и пясък, и врява, и преследване лудо…
Като в зло огледало се озърташ за бряг –
но е кратко, тъй кратко последното чудо
и последният блясък е смъртният праг.
Бяло…черно…червено…В окото горещо
се стаява горчива, непролята сълза.
Кратък лъч свобода е последната среща
и сбогуване кратко с лудостта на света.
Непонятен живот. Непонятни награди.
Сто въпроса горчиви в помътнелия взор.
Може би в друг живот ще се случи да падне
под краката ти слепият, почернял матадор.
И кръвта ще се върне в умореното тяло.
Ще остане тълпата, укротена, отвън.
Вятър, песен и дъжд ще отмият от пясъка
на рапирата черна прощалния звън.
МИРА ДОЧЕВА
ЯБЪЛКА
Ябълката – онази, от Рая,
червена
и до нея – змия,
изкушение.
Безсмъртна любов.
Като начало.
После крачка
в неизвестното измерение.
Ябълка –
земна, червена.
Протягаш ръце към нея.
Блесват рубинени капки,
Сякаш кръвта пулсира
във вените.
Ябълка!
Символ на обич –
истинска – не златна,
не изкушение.
Ябълка!
Като един огнен обръч –
живот на безкрайни битки…
И на спасение!
СТЕФАНКА МИРЧЕВА
ЛИПИТЕ
Липите загорски зоват пролетта,
обличат за лятото нови премени,
страхливо показали тънки листца,
оглеждат се с плахи пъпки зелени.
Усетили топлия вятър за миг,
те махат със клончета, викат врабците,
избухват от зимните пъпки със вик,
и свободата им завладява душите.
Нехаят за краткия свой кръговрат –
наесен ще паднат – изсъхнала шума…
Липите сега са свободни и пак
ги благославям с римувани думи
ЖИВКА БАРОВА
ДУШАТА МИ СТИХ Е
Душата ми стих е
с метафори сложни и тежки,
без жал отредих й
необичайна, трудна съдба,
да улавя в Космоса
тревожни сигнали човешки
и ги предава с перото ми тя на света.
Душата ми стих е,
лети със крилата на птица,
да каца вмених й
във изстрадали други души,
да влива живеца в тях
с емпатия на мъченица,
и ги възражда с песента на летни щурци.
Душата ми стих е –
измъчен, изстрадан, праведен,
докрай посветих й
мисионерската си борба,
да пробужда в човека
духа му измръзнал и леден
и да пали със слово огъня във нощта.
ГЕОРГИ ИКОНОМОВ
ОРИС
Говорил съм си много пъти с Бога,
но без да зная – мислех, че съм луд.
И криех го, да не реши народът:
изперкал е от учене и труд.
И не Мойсей се казвам, просто Георги.
И не връз камък – лист по лист редих
нашепваните сутрин рано оди,
които мислех сам, че сътворих.
Благодарих на музата си щедра,
надявайки се пак да бъде с мен.
И на Пегас – в последно време гледам,
че навестява ме почти през ден.
До вчера. Всъщност не. До тази сутрин.
До онзи миг, във който осъзнах,
че всъщност аз не съм рисувал с думи –
записвал съм божествения глас.
Сега не знам – да плача или гордо,
като Мойсей да извися глава?
Подписвам се под Божието слово,
щом сам ме натоварва със това!
ТОНЯ КЛИСУРОВА
СЛЕД ЧОВЕКА…
Какво остава след човека?
Надеждата, че ще е още жив?
Там някъде в делата на децата му,
в следа останала от опита горчив.
Какво остава след човека?
Тревата, избуяла пред домът…
Леглото дрепнато, прозорец счупен,
череша, вързала за първи път…
Дали е нужна равносметка?
Как всичко бавно сляга се с пръстта…
Човеко, дишай! Всяка сметка
е подигравка смешна със реалността.
Какво остава след човека?
Една любов, която да гори,
неизвървени, дълги разстояния
и шепа пръст на близките му да тежи.
МЕГЛЕНА ПЕНЕВА
ТЪГА
Здравей, тъга, добре дошла отново!
Но този път не ще се скрия аз.
Със тебе двете ще приседнем в двора,
ще поговорим заедно на глас.
Доскоро те отбягвах и отпъждах,
щом чуех само стъпките ти вън.
И ти си тръгваше с усмивка жлъчна,
но аз оставах туй, което съм.
Но днеска те посрещам окрилена,
като далечен гост – и сякаш зван.
Дали била съм истинска без тебе,
без твоята въздишка или блян?
Готова съм да те прегърна силно,
да те направя следващ мой герой –
без радост и тъга светът се срива
и никак не прилича да е мой!
РУМЯНА НИКОЛАЕВА
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Стоиш смълчан на хълма,
юмруците отпуснал.
Ръце – крила на птица,
разтваряш с длан открита
на прошката покоя
да задържиш във шепи.
До кости да проникне,
гнева да укроти,
лицето да просветне
и устните, до бяло
притиснати от болка,
полека да разтвориш.
Без стон, със сухо гърло
дъх първи да поемеш –
горещ, солен, разкъсващ
на хиляди парченца
най-малките останки
от суета и слабост.
Стоиш.
Мълчиш и мислиш.
Скала, на връх побита,
дърво, от огън пепел
за почва плодовита
на приказни поляни,
градини и дъбрави,
цветя, реки и птици…
Пред себе си изправен,
на кръста си отгоре,
отвътре и отвън,
висок, дори и паднал –
сияйно възкресен
и любовта прегърнал.
Завинаги смирен.
МАРИЯ НЕДЯЛКОВА
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Стоиш смълчан на хълма,
юмруците отпуснал.
Ръце – крила на птица,
разтваряш с длан открита
на прошката покоя
да задържиш във шепи.
До кости да проникне,
гнева да укроти,
лицето да просветне
и устните, до бяло
притиснати от болка,
полека да разтвориш.
Без стон, със сухо гърло
дъх първи да поемеш –
горещ, солен, разкъсващ
на хиляди парченца
най-малките останки
от суета и слабост.
Стоиш.
Мълчиш и мислиш.
Скала, на връх побита,
дърво, от огън пепел
за почва плодовита
на приказни поляни,
градини и дъбрави,
цветя, реки и птици…
Пред себе си изправен,
на кръста си отгоре,
отвътре и отвън,
висок, дори и паднал –
сияйно възкресен
и любовта прегърнал.
Завинаги смирен.
МАРИЯ ДОНЕВА
БЕЗКРАЙНАТА ЛЮБОВ
Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.
ВИОЛЕТА БОНЧЕВА
СЕПТЕМВРИ – този месец на предел,
с мъглявини, извиращи от свода,
с преметнат шал, оранжево – зелен
и с шапка на моряк, подпрян на борда.
И кораби, кръстосващи навред,
и брегове, в очакване сънливо,
внезапните среднощни ветрове
със аромат на студ и на горчиво,
разлистена надежда за любов
на бродещи под залеза сирени,
и лодки на крайбрежен риболов,
които тръгват рано през септември. ..
И дъжд, обилен дъжд – познат и друг,
разсичащ въздуха като със сабя.
Упойващ дъх на дюли и мавруд…
И лятото, което в теб догаря.
Съставител ВИОЛЕТА БОНЧЕВА
