Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

СЪВРЕМЕННИ ПОЕТИ – ЧЛЕНОВЕ НА ДРУЖЕСТВОТО НА ПИСАТЕЛИТЕ

МИНА ИВАНОВА

СБЪДВАНЕ

В тази нова година ще съм нова и аз.
И добра. Ще постегна крилете –
че от дълго вървене са потънали в прах
и перата им капят безцветни.

Ще забравя да бързам. Като малко дете
ще съм смела. Различна. И бяла.
И ще слушам и слушам как тревата расте,
как надбягват се жерави с вятъра.

Под дъжда в пролетта ще протягам ръка –
да докосна дъгата над мене.
И усмивките свои ще раздам до една,
ще ги пръсна – да светят в зелено.

А пък лятното пладне ще е само небе.
И калинка, на пръста ми спряла,
ще намигне, а после ще покаже къде
ти ме чакаш с търпение бяло.

Иде нова година. С нея нова съм аз.
Като птица и лъч. Като цвете.
Ще летя и летя, чак до звездния час.
Ще съм само любов. И ще светя.

КОРИДА

Бесен тропот по пътя пред човешки хиени
и души, отеснели от жажда за кръв…
Боже, дай от съдбата минута спасение,
глътка въздух – до края на краткия път.

До арената сива, до леда на стоманата
в ужасеното, живо, запъхтяно сърце…
Но се свива просторът до черна бандана,
А тълпата е твоето най-червено небе.

Зной и пясък, и врява, и преследване лудо…
Като в зло огледало се озърташ за бряг –
но е кратко, тъй кратко последното чудо
и последният блясък е смъртният праг.

Бяло… черно… червено… В окото горещо
се стаява горчива, непролята сълза.
Кратък лъч свобода е последната среща
и сбогуване кратко с лудостта на света.

Непонятен живот. Непонятни награди…
Сто въпроса горчиви в помътнелия взор.
Може би в друг живот ще се случи да падне
под краката ти слепият, почернял матадор.

И кръвта ще се върне в умореното тяло.
Ще остане тълпата, укротена, отвън.
Вятър, песен и дъжд ще отмият от пясъка
на рапирата черна последния звън.