Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

СЪВРЕМЕННИ ПОЕТИ, ЧЛЕНОВЕ НА ДРУЖЕСТВОТО НА ПИСАТЕЛИТЕ

МАЯ ДЪЛГЪЧЕВА

МОЛЕБЕН

Боже,
не бъди вече толкова щедър!
Аз помолих за дъжд,
а ме смазват гърмящи порои…
Толкоз струи изля, че небето остана две педи,
а земята, прогизнала, хлъзгаво
влачи завои…
Проумях – и дъждът без юзди
оставя пустиня,
животворната капка
е и капката, дето убива…
Миг ли, век ли живях
като в разказ на Маркес – сред тиня,
сред парцали изгнила трева…
Полумъртва, но жива.
За косите сплъстени се вадех,
но въздухът даже в моите ноздри плющи,
мразовито се стича…
Господи, моля те
утре с пек да накажеш
силните –
онези, които обичаш!
Нека да блесне, да жари,
да ослепява
слънцето като огнена преизподня!
Нека превърне тинята
в кипнала лава,
в лумнали факли онези дървета безплодни…
Нека изпръхна в жегата цяла,
до кокал,
да изпаряват лъчите плътта ми прозрачна
и когато остана
две педи душа и вопъл,
капка ръсни – да повярвам,
че някой плаче.

ПРОЩЪПУЛНИК

Идолите рухват отведнъж –
сгромолясват се от небесата
като кофа непотребен дъжд,
в който Господ си е мил краката.

Рият с пръсти слънчевата прах,
беззащитни като пеленаче.
Аз един от тях за миг видях –
идолът се учеше да плаче.

Беше сгърчен, сам, обикновен,
търсеше човешките си думи,
осъзнал, че идва онзи ден,
в който ставаш все по-малко умен.

Онзи ден с болезнени врабци,
сгушени в болезнени дървета,
сякаш просячета сред дворци,
със душици, втренчени в небето.

Идолът, загубил своя сан,
тихо схваща, че е простосмъртен.
И в пиедестала прикован
своите пети железни кърти.

И се люшва, и прохожда с вик,
с кървави следи реди пътека –
послесловът на един велик,
аленият пролог на човека.