Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели
СЪВРЕМЕННИ ПОЕТИ, ЧЛЕНОВЕ НА ДРУЖЕСТВОТО НА ПИСАТЕЛИТЕ
МИЛЕНА ПЕНЕВА
ПРОЛЕТ
Пролетният полъх ме опива,
като младо вино кръвта закипя!
Господи, наистина съм жива,
щом запявам на птица с гласа!
Възкръснах ли, родих ли се отново
или пък чудо стана, може би,
но в мен покълна изгрева във слово
и чувство за дълги, летни дни!
Обречена пътувам с красотата,
кръстосвам с нея всеки нов сезон
и в стих рисувам пролет в необята,
и птица върху цъфналия клон.
В ПЛАНИНАТА
Усещал ли си сладката умора
след скитане из дива планина?
Почувствал ли си я като опора,
като подпора здрава и стена?
Потъвал ли си до колéне в шума,
прегръщала ли те е ласкаво скала?
Приказвал ли си, без да кажеш дума
със вятъра и сухата трева?
С едничкия багаж – сърце в торбата –
на пръсти промъкни се мълчешком
под здравата снага на планината,
която чувствам като роден дом.
Но никакъв сняг туй не беше, а цвят бе!
Фиданка разцъфнала – влюбена булка!
Жужеше оркестърът пчелен и златен,
а клонът в средата бе първа цигулка.
Тъй виждаме много неща през стъклото,
но вдъхнем ли въздуха свеж и гальовен,
в гърдите ни нещо красиво разцъфва
и зимата в миг се превръща във спомен.
ТРИФОН МИТЕВ
КОРЕН
И в село никой не остана.
Освен последните гробове
на скъпи хора от рода.
От Горно Белево далече
минават бързи магистрали,
на кръст препасали света.
По тях животът ни повлече…
И търсим нови светове
в бетона хладен на града.
А там поникнала трева…
Една пътечка е останала
и сочи пътната врата…
Но някой ден ни заболява…
Повикан спомен в паметта
въпрос без отговор поставя –
дали в панелната стена
ще хване родовото семе
без оня корен във пръстта,
зарит във гроба на баща ми…
НАСТРОЕНИЕ
Нощес е плакала луна –
по връх треви са заблестели
сълза до огнена сълза.
Така отваря се зора –
на мъж запалена душата
или сърцето на жена?
Това покрито е в нощта:
зарито в радост или мъка –
и знае само любовта…