Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели
СЪВРЕМЕННИ ПОЕТИ, ЧЛЕНОВЕ НА ДРУЖЕСТВОТО НА ПИСАТЕЛИТЕ
ГЕОРГИ ИКОНОМОВ
ДЕЖАВЮ
И не защото някой ще ме съди,
и не защото пак съм уморен,
поисках да погледна във отвъдното
или поне във утрешния ден…
Какво, че малко дни напред остават –
еднакъв ми е трепета по тях.
Така е скучно в бялата ми стая,
така е скучно, че не ме е страх
от минали и бъдни инкарнации,
от детски смях и от момински плач,
от арогантен кикот, от овации,
от слънчев лъч, от непрогледен здрач.
И не защото някой ще ме съди,
и не защото пак съм уморен,
поисках да погледна във отвъдното
или поне във утрешния ден…
Е
Животът не е само резен хляб
с парче салам отгоре, за капаче.
Животът е, дори когато ням
духът ти със горчиви сълзи плаче.
Животът не е само светъл ден
и мека топлина от ясно слънце.
Понякога духът ти е роден
във тъмно и студено да претърсва
за шепа обич, глътка топлина,
за мъничка трошица крехка радост…
Животът е и болка, и вина…
Животът е от раждане до старост…
И всеки трябва сам да оцвети
картинката и да щрихира своя.
Да патинира истини или лъжи,
да асфалтира прави и завои,
та някой ден, когато изведнъж
получиш фиш със сметката във него,
да я платиш изцяло. Като мъж!
И кротко „сбогом“ с всички да си вземеш…
***
ИСКРА ЕНЕВА
АЗ ЩЕ ОСТАНА
Прегръщам те с обич, оставам до тебе
моя сиротна и тъжна Родино,
скрила в сърцето под кървави хребети
светло начало на хляб и на вино,
с които изпращаш чедата си мили
по пътища чужди, по чужди земи
и даваш от своите обич и сили
дори и когато до смърт те боли,
с които чедата си мъртви посрещаш
във делници черни, които горчат
и взираш се в тях, дъх сетен усещаш
в прегръдка последна, дори да мълчат…
Със росна иглика и здравец ги кичиш,
по пътя им вечен с любов ги приспиваш,
простила по майчински, ти ги обичаш
и бавно, и дълго от болка умираш.
Ти майко-светице, пред теб се прекланям,
старице почернена, свела глава,
пред твоята болка и скръб обещавам,
че аз ще остана… във теб да умра.
ОТ КАМЪКА НА БОГОРИДИ
На Стара Загора
Втъкан по пътя ти невидим
през пепел, ужаси и слава,
завет от камъка на Богориди
в сърцата носим. И остава.
Във пръстите, в молитви сплетен,
през тихите смирени длани,
до онзи миг на гняв безчетен
на черно, кърваво въстание,
със клетви от сърца безправни,
със знаме в пурпурна зора,
със вяра от предците славни
въстана ти… и изгоря.
Но ти не сложи черен кръст
по страшните, човешки клади,
надигна се… изправи ръст…
начало светло ни остави.
От камъка на Богориди
безсмъртен огън има в тебе.
Люлеят се тракийски ниви
и пее средногорски хребет.
Сега си светъл, многоброен.
Сред кестени и липов цвят
растеш, усмихваш се свободен.
И аз със теб, обичан град.