Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

ЙОРДАН ПЕЕВ

САМ

Аз сам света съм. . . И в света съм всичко.
Причина за възторг съм. . . И омраза.
И май ще трябва тъй да се обичам,
че всеки е със себе си наказан.

И сам съм си награда… И съм довод,
че грешките са навик… И не учат,
че да си чувство, не е нужен повод,
че обич не се търси, а се случва.

И нищо, че капризно не понасяш,
копривния ми нрав. . . И провокирам
по нерви , без багаж да се изнасяш,

а после на отломки да те сбирам.

Лицето ти с въздушни пръсти милвам
и сменям пресолени думи с радост.
Разбрах, че да простиш е нужна сила,
а всяка сила е втвърдена слабост.

Не ме напускай !…Знам ,че съм себичен,
но само ти от мен ще ме опазиш!
Единствено такъв ще ме обичаш,
ако съм по-добър, ще ме намразиш.

ЕДНОРОГ

Ей, почакай за малко! . . . До мене поспри!

Знам, че бързаш за работа или за друго.

И аз бързах така в много ранни зори

да догоня живота в надежда за чудо.

И аз тичах така, запъхтян и сънлив,

с разкопчана тъга, с подпетена тревога,

ала виж ме сега: уж съм здрав и съм жив,

а бере в мен душа уморен Еднорога.

И превързвам нозете му с бинт от лъжи,

и го милвам с последните думи за сбогом,

но нали Еднорог е – тъй страшно тъжи,

че да махна сълзата едва ли ще мога.

Затова се поспри, че не знаеш как в мрак

в теб до смърт се задъхва и твоето конче.

Всеки миг е изпуснат завинаги влак,

а след него е пукот на счупено клонче…