Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“ посветен на старозгорските поети и писатели

Съвременни поети, членове на Дружеството на писателите

КРИСТИНА БОЖАНОВА

1952г.

СПОМЕН ЗА НАЗДРАВИЦА

Намерих обич. Даже ми личи.

Захвърлена небрежно на паважа…

С големите разплакани очи

историята своя ми разказа.

Прегърнах я. С палтото я завих,

в дома си приютих я. И нахраних.

Налях ѝ вино в чашата. И стих

прочетох ѝ от старата тетрадка.

И тя започна да расте като балон –

изпълни къщата, душата ми, простора…

Над пълния със хора стадион

аз полетях без никаква опора.

И хората видяха Обичта –

усмихната, разрошена и лъскава.

И всеки по парченце си събра

от ласките, които тя разпръсна.

Какво си мислите, че стана след това?

Тя отлетя. Аз паднах на земята.

И най-красивата любов в света

да задържим във клетка не успяваме…

МОРЕ

По пясъка след лятото остават

пера от чайки, миди и следи от стъпки.

Рибарите и ден, и нощ не се отказват

да чакат улов. А вълните – да се блъскат

на есенното равноденствие в деня…

Морето ми нашепва ласкаво

предания за кораби и ладии,

на дъното заспали…

Морето…. Есенно невъзмутимо….

Нехаещо за земните ни страсти…

Морето учи ни да се обичаме,

но заличава стъпките по пясъка!

Най-после го прегърнах нежно,

поне за малко то да ме погали…

Порадвах му се. И сбогувах се със него.

До следващото лято! Но едва ли…

А няма нищо по-красиво от морето,

и няма нищо по-лечимо за душата,

по-ласкаво и по-гальовно няма,

когато се разпада светлината

на мънички блестящи диаманти

по синята повърхност на морето –

от пяната му раждат се рапани,

и раковини, и русалки, и поеми!