Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

Съвременни поети, членове на Дружеството на писателите

ВИОЛЕТА БОНЧЕВА

НЕ СЪЖАЛЯВАЙ, ако те отминат

мащабите на други светове,

далечни планини и върхове,

пристанища, които не заспиват,

 

нито за кораби, отплавали без теб,

нито за бели нощи и лазури,

за блясъка на други градове,

за тръпката по светски авантюри,

 

за нищо не тъгувай, отмини

и продължи напред, с лице нататък –

животът ни сред хаоса е кратък,

като лавина, бързо се топи.

 

Издънка орехова посади

или картина нарисувай, синя,

на нея – дълга, пясъчна пустиня,

в която цвете някакво цъфти,

 

тече река, жена простира в бяло

с прежурени от слънцето бедра…

Рисувай, докато е разцъфтяло,

 

преди да се превърне

в пустота.

***

ИЗПРАТИХ ДЪЖДА да плаче над вашите гробове,
тежко да бият капките върху чимшира,
да превива вятърът на елите тънките стволове,
листата, с които сезонът бавно се срива.

Аз не исках толкова много години
да ме събужда болка по спомени, живи и мили.
Да сте до мен исках, но всичко е вече отминало…
Дълго плаках с цветята над вашите неми могили.

И се сливам с пороя, който днес ви изпратих –
идвам без свещи и жито – само аз съм и моята горест –
днес, на Задушница. Дъждът бие с лакти земята,
тъй силно бие, сякаш иска да ви изрови…