Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

БОТЬО БУКОВ

ГОДИНА

Януари и пръв, и тревожен,

те връхлита с въртопа си бял.

Февруари – лирик невъзможен –

се изплъзва през слънце и кал.

Март от пламенен вятър отбрулен,

като бучица лед се стопил.

С трийсет скършени стръка от люляк

вехне в твоята ваза април.

После май като в сън те целуне

и със тънко звънче отзвъни.

Метне сърп във душата ти юни –

и пожъне узрелите дни.

Хукне юли по морския пясък

като някакъв древен мираж.

Дойде август – мъжествен и властен,

да ти вдъхне за малко кураж,

но септември с листо потрепери,

а в октомври пожари горят.

Свирне в глухите клони ноември,

и декември поеме на път.

Тък прекрачваш от зима във зима

с избелял от слънца небосвод.

И се питаш: година ли мина,

или мина самият живот.

* * *

РАЗПЕРИ ЛИ КРИЛЕТЕ СИ НОЩТА

и тропне ли в сърцето ми копито,

аз шибвам ветровете на света

и тръгвам да те търся при звездите.

Там, някъде зад девет планини,

там, някъде накрая на всемира,

разпръсната на хиляди страни,

искрица по искрица те намирам.

И виждам те, пристигаща отвъд:

и въжделена, и иконно-строга.

Нозете ти – изваяни от път.

Ръцете ти – създадени за сбогом.

И събера ли твоите черти,

тогава ставаш най-непостижима.

През моята душа минаваш ти,

а в стъпките ти прозвънява рима.