Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“ посветен на старозагорските поети и писатели

Съвременни поети, членове на Дружеството на писателите- Стара Загора

ЙОРДАН АТАНАСОВ

ЛЕГЕНДА

На Румен СТОЯНОВ

Видяхме овчаря

как срещна Смъртта край върбите.

Болнав бе, но зърна я – в миг съживи се.

С коси от главнята по-черни, с треперещи пръсти,

докосна го леко, а ний се прекръстихме…

Пълзяхме край Янтра – малачета в тинята,

край тази клоака и бивша светиня,

с едничката мисъл да видим борбата неравна –

нали сме момчета от селото чудно Драганово…

Над него разпери косите си тя.

И го скри от очите ни.

Така лешоядът над мършата – гладен – връхлита.

Въртя се кълбото…

Овчарят се вдигна след час. Оцелял!

Остана тя долу, под него. Където я бе обладал.

И тръгна слухът в равнината – ухо до уста…

И сочеха с пръсти човека, надмогнал Смъртта!…

Така се зараждат легенди, фолклорът извира.

Наяве: Смъртта бе една циганка луда Зафира.

ПАПАГАЛ

Сега не помня как във стаята се озова.

Навярно бе от кръчма някаква избягал.

Донесен тук или сам влязъл нелегално.

Но помня, че ме шашна със едни слова!

Културна кръчма ще да е била, защото:

– Глупако, мамка ти, аз съм Тони, чу ли?

Пий, пий… – крещеше, кацнал до ухото ми.

Паричката ушна кълва и до кръв я ожули.

А после в стаята ми хулиганът се въртя,

разрови всичко… И на книгата ми цвъкна.

И буквите кълва. Мой ред беше да крещя:

– Критиче дребно, причини ми мъка!

На рамото ми псува и ухото пак кълве.

Като врабче е малък. Цветен е и шарен.

Красив. Но вместо радости ми носи ядове.

Май само той със думи хляба си изкарва…

Ядосан го заключих в клетка със хранилка,

но пак: „Глупако“ и псувни оттам изстрелва.

Отказа да яде, личеше му, че няма сили…

Не може да се отрече – чешитът смел е!

Простих му. Ето – литва пак на свобода…

Едно добро семейство сме, макар че

понякога във името на искреността

аз плагиат му казвам. Той на мен – бездарник…