Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

МИНЧО СТОИЛОВ

1938 – 1989

* * *

…Нека си остана оня шлосер,

който си подсвирква със уста.

Нека си остана цял живот рабочий,

който стърже със пилата

чуждата ръжда.

Нека си минават

съботи,

недели

и петдневките сгъстени

покрай щърбия тезгях.

Дързостта си взех от дявола назаем

и в това е моят земен грях.

Кой ще каже, че не трябват

двете ми ръце?

Че с моя труд не дигам

песимистичните чела.

Аз минавам.

Бавен.

Недоспан.

Подсвирквам ли с уста?

Оня, който стърже със пилата

чуждата ръжда…

* * *

О, аз имам втора родина –

втора родина – печалния стих.

Надживях враговете пресвидни

и на тежки омрази обичта пих.

Тъй ли ще свърши моя живот?

Всеки миг болка, всеки миг блян.

Кучешка радост, весел хомот –

избеляло знаме, развято без срам.

Аз живях без победи. Непобеден.

Подозрително честен. И жив.

Виждам вече колко безпредметно

е усилието да си щастлив.

Тука! Тука! И за обич и за смърт.

Тор за лопена и спомен за смях.

Тък съм, Българийо! Пръст и кръст.

И втора родина – печалния стих…

15 юни 1988

* * *

Далече сред полята –

кръстци от ръж и злато –

Сребристо конче

Съзлия гази

с луна в устата.

Годините стягат

във обръч душата.

Юзди си нямам.

Кон имам и стреме.

Път само нямам

нататък…