ЯНКО ДИМОВ

1937 – 2013

* * *

ч На Татяна

Не казвай сбогом.

Пада нощ над мен

и тя е непонятна и беззвездна.

Аз може би във нея ще изчезна

непоправим, и все пак просълзен.

Сълзата ми невероятно тежка

ще освети останалия твой

живот и сигурно ще бъде той

без трагика напразна и без грешка.

Виновен съм пред твоята душа,

пред любовта ти тъжна съм виновен

и си отивам крехък и отровен

от собствения си живот.

Не се теша

с илюзии случайни и не мога

да върна проиграното назад.

И все пак ти изпълваш моя свят

като дълбока болка.

Не, не казвай сбогом…

НЕДЕЛЯ

В памет на Ив.Хаджихристов

Няма нищо по-тъжно от това –

двама самотни мъже в неделя.

Градът е облякъл празнична синева

и русо слънце за ръката повел е.

Градът е доволен – почти щастлив.

Той след малко под кестените ще седне,

ще изпие обедния си аперитив,

ще прочете новините последни…

И никой няма да забележи, че

на площада, станал внезапно огромен,

остават само двама странни мъже,

в дим тютюнев обвити, като във спомен.

СЪЛЗА

В памет на мама

Погребваме те тихо, без слова.

И моята сълза невероятна

самотно пада в прегорялата трева

на август.

И внезапно става златна.

Но ти не можеш да я видиш. Ти

сега потъваш в тази каменлива

безводна пръст.

Лопатата кънти

в ръцете на гробаря – зла и крива –

а през проклетия й тъмен звек

се питам аз,

защо ни заболява

безмилостно за близкия човек,

едва когато твърде късно става?

Защо за друг (за кой?) далечен час

отлагаме усмивки, ласки, думи,

синовни грижи, обич, нежна страст,

додето мраз пролази помежду ни?…

* * *

Този – моят народ –

е подгънал коляно на кръстопътя.

Белег ог петолъчка на калпака му още личи.

Сова в душата му – все нещо загадъчно мъти,

сянка хиляда и триста годишна –

в смуглите му очи.

Кой не е минал оттука, кой не го е нахокал,

кой не го е погледнал надменно-студен

през дим на чибук,

през стъкло от монокъл,

през бутилка от водка,

през прозорец на апартамент…

Той стои. Той си трае. Дори и не иска да помни

как е пял под бесило,

как врага си е срещал “ на нож“.

Все му се струва, че чужбинските стомни

са по-пълни

и по-звездна е чужбинската нощ.

И преметнал каиша на битието си честито,

тегли и тегли го под неясното висине.

И се чуди какви ли били са главите,

които презираха своите рамене.