„Пастирът на светулките“ е новата стихосбирка на Йордан Пеев
Преди дни, в жежкото августовско лято, поетът Йордан Пеев подари на почитателите на своето творчество новата си стихосбирка „Пастирът на светулките“. Тя е глътка хладен въздух, балсам за душата, емоция, мъдрост, радост и болка, преклонение пред героите и светлите личности, негодувание и гняв към политиканите и самозабравилите се лидери и държавници. И в тази книга авторът остава верен на богатия, красив език, на теми, загребани с пълни шепи от живота.
Стихотворенията са подредени в четири цикъла:“Патриотични“, „Любовни“, „Посвещения“ и „Философски“. Всички изповеди, събрани в тях, са вълнуващи, наситени с много чувство, изстрадани, измечтани, много лични и общочовешки.
„Патриотични“ – започва с „Гравюри в три цвята“ – синовно признание, и обич към Отечеството. „Избавление“ е посветено на „политическите влъхви“, на които „Ботев е нужен мъртъв, Левски – безспир обесван“. Гневът на поета продължава и в:
ДИМ
Все в този Свят.
все в този Ад,
до втръсване,
душата ни кръжи до изнемога.
В стремежа си към вечното Възкръсване
не й е нужно нищо по – нагоре.
Под натежалия от скърби свод
и пръст събрала Гении и Вселени,
живеем с чувството,
че сме Народ,
а се оказва,
че сме население…
И в барикадите от групов страх
дими кръвта,
димят и мойте вени.
Димят комините.
И в дим,
и в прах
издишват вярата на поколения.
Това чувство продължава и в „Звън“, „Меса“, „На гроба на незнайния войн“…
Любовният цикъл е с име „Любовни синкопи“. Нежност, обич, страст, желание, копнеж, радост, щастие, мъка и тъга бликат от всеки стих:
Ако спреш да ме обичаш,
ще стана шепа суха пръст
разхвърляна от вятъра.
Ако спреш да ме обичаш,
ще бъда призрак,
лутащ се без сянка,
пресъхнал извор,
безпосочен влак...“
„Без теб ще се разпадна на безсмислици,
ще се превърна в хиляди безпътици,
изгубена писалка между листите,
безпаметност разхвърляна сред мислите.
Без теб ще бъда просто сянка в тъмното,
вода без извор и дърво без корени…
И всичките ми ужаси несбъднати,
над моя свят ще виснат ококорени“.
„Единствено съм жив заради тебе,
за утрините с голото ти тяло,
което като слънчев лъч минава
през стаята ни, за да озари
деня,
дори отвънка да вали
и падат мълнии…“
Има много посвещения на анонимни за читателите музи, вдъхновили, вероятно поета, за да напише „Желание“, „Ключ“, „Бури“, „Жената на моя живот не е за съпруга…“, „Бургас“, „Нужда“…
Цикълът „Посвещения“ започва с посвещение на поета, човека и приятеля Таньо Клисуров, който преди няколко месеца се пресели в небесната поетична вселена. Вълнуващи много са „Сън преди Йордановден“, на оперната певица Мария Клинчева, която също отлетя наскоро (Гласът ти като пееща звезда, потъва в синята небесна нива…“), „Писмо до Вапцаров“, „Дон Кихот“(на Стоил) – (…От мъртви въглени – не става огън! От сухи съчки -млад филиз не тръгва!) Йордан Пеев явно добре познава причудливия свят, изпреварваща времето мисъл и послания на поета Неделчо Ганев, които разкрива в „Свидетелство“ , „На баща ми“, „Биволи“…
Четвъртият цикъл поетът е нарекъл „Философски“ . За мото е сложил „Диоген: „Някой ден от самота ще умра, от самота сред толкова хора!“ И се редят „Илюзии“, „Дихание“, „Дърва за огрев“, „Залез в Несебър“, „Къща“, „Най-важните неща са неизказани“, Одисей“, „Цветя“, „Стихометрия,
СЪЛЗА
Спасени сме…
Спасителят възкръсна!
Една сълза се спусна от високо
и като ядрен взрив, след туй се пръсна
в преялото доволство зад стъклото.
Като треска, отцепена от кръста,
проби безчувствената плът на мрака
предсказвайки, че Вечното Възкръсване
се случва само, ако го очакваш!
И подир нея стана страшно тихо.
Една сълза…А толкова неволи?!
И някой между чашите изхлипа:
„Ще трябват нови талпи и пирони!“
ЦВЕТЯ
Надвесен в себе си, като над пропаст,
стоя и мисля,
мисля и стоя,
а върху мен – лавина от въпроси:
Къде не стигнах, накъде вървя?!
Кого не срещнах и с кого разминах
надежди,
нежност,
вяра,
топлина?!
Секунди ли живях или години?!
Добър ли бях или таях злина?
От кой ръка поех, към кой протегнах,
кого намразих и кому простих?
И в тоз словесен пъкъл, като в бездна,
потъвах тежък, окован и тих…
И някъде над думите, най – горе,
отвъд предела тъмен на смъртта,
дочух гласа на мама да говори
с една съседка как садя цветя…
„Пастирът на светулките“ ловко ни води към нови светове, а най-вече към нас самите. На добър път!
Росица Ранчева
