Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели
СТОЙЧО СТОЙЧЕВ
1937 – 1996
СТАРА ЗАГОРА
Всеки си има
град на мечтите –
с пеещи птици,
с искрени хора.
Тебе аз имах,
град на липите –
синя, далечна
Стара Загора.
Как те сънувах
денем напразно –
дрипав наивник
в глухото село!
Твойте зелени
улици врязаха
много пресечки
в моето чело.
Виждах те тръпна
и заискрила,
дишаш и плаваш
в равно Загоре.
Помня оная
тъжна могила –
там преживявах
твойта история.
Гео бушува –
тъмен, човечен.
Лилиев крачи
с болка набрана.
Тихо възкръсва
в синята вечер
на Хаджихристов
мъртвата Анна…
В моите мисли
все така плаваш.
Аз те достигам
с много умора.
Ала ти пак се
отдалечаваш,
недостижима
Стара Загора.
НАДЕЖДА
На дъщеря ми
Човек е сам със своята Надежда…
Какво си ти за мен – ще разбереш.
Расти и знай: светът един изглежда,
а друг е той, когато го прозреш!
Какъв е точно – туй и аз не зная.
Градихме го и приказен, и нов,
но вярвай ми, не е той детска стая,
изпълнена единствено с любов!
Ще мине бързо детството блажено,
ще стане много тясно у дома.
Към себе си ще тръгнеш непременно
и ще останеш в тоя миг сама.
И сигурно небето ще се смръщи,
ще свирне вятър в твоите коси.
Но ти върви, стисни юмруци, дъще,
и своята Надежда потърси!
На брат ми
Недей ме пита откъде се връщам,
защо съм свел замислено глава!…
Прокапала е старата ни къща
и в кухнята израсла е трева.
На село вече никой не живее.
Прихлупения покрив се пробил.
Прогизвала рогозката, а с нея
и глинения под се навлажнил.
И тъй, полека, никнела тревата…
Не е, не е измислица това!
Там, дето мама слагаше софрата,
израснала е, братко мой, трева!
Една такава тъничка, висока
и жълта, сякаш никне върху гроб…
Нахвърлих се, заскубах я жестоко…
Виж, нося ти от нея малък сноп.
Недей ме пита откъде се връщам!
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Цъфнаха дръвчетата в градината,
само моето дърво не разцъфтя.
Нежна бе душата му за зимата
и към райските градини отлетя.
Милосърдно чукаха кълвачите,
вглеждаха се в почернялата кора,
докато в ръцете на секачите
полумесецът на брадвите изгря.
Ала нещо в мене те отсякоха,
в тялото ми сякаш брадва се заби.
Моя труп ли до дръвника влякоха,
та сърцето с нова болка се сдоби?…
Пролет е, а мисля си за зимата,
май от мене няма да си тръгне тя…
Цъфнаха дръвчетата в градината,
само моето дръвче не разцъфтя.
МЕЧТАТА ЗА ПАРИЖ
Не казвай, че си бил в Париж.
Париж отдавна в теб живее
с дворци, с площади и с музеи
и ти от детството вървиш
из тоя град недостижим…
Пълзи над Сена синкав дим
и от дима израства чуден
Париж – огромен, изумруден,
като във приказка видян
или във някой стар роман
с герои до един познати…
Не казвай, че си бил в Париж.
Кого ли днес ще удивиш
с разкоша в кралските палати
или с това, че си видял
любовни сцени на “Пигал“,
че си позирал тук и там,
очи присвил, коса зализал,
че даже в Лувъра си влизал
и спирал си пред Нотр Дам…
Напразни, глупави хвалби!
Ти влезе във града на Сена,
но разруши една вселена –
мечтата за Париж уби…
И пак си беден, пак си нищ
и още дълго, дълго време
измъченото твое племе
не ще помисли за Париж…
Идва смъртта.
Ще те гнети
това прозрение коварно:
живяхме в копие бездарно
на най-красивите мечти.