Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

ЖЕКО ХРИСТОВ

1936 –2003

ЩАСТЛИВЕЦ

Защо ме мъчиш, Господи,

светец ли ще ме правиш?

Изгърбиха се мойте кости

под тежестта на твойте твари.

Да се преструвам на щастливец ми омръзна,

ще взема раменете си да тръсна –

и нека в бездни се подхлъзна…

Макар да знам, че няма да възкръсна.

Зеленото в очите ми изсъхва

от обич страшна и последна –

плът нажежена ме облъхва…

Ще ме допуснеш ли такъв до теб да седна?

* * *

Антония, мой кръст и мое цвете,

далеч от теб изстивам като камък.

И празен лист трепери във ръцете ми,

надраскан с името ти само…

Цигара пари мойте устни –

нощта е много тъмна тука.

Не спя… не искам да пропусна,

ако звезда случайно заблещука.

ПРОЩАВАНЕ С ПОЕТ

В памет на Ив.Хаджихристов

Мъглите слизат над града

и сплитат се посоките студени.

Побратимяват се в беда

обикновени хора с гении…

Ръката дири пренебрегната ръка,

завръща се отишлия далече…

Разбираме единствено така

кои са тук, кои ги няма вече.

И всяка смърт е моя смърт.

Сърцето ми трепери като птица

в съборено гнездо сред път

и къса се последната връвчица,

която ме държи за тоя свят.

Потъвам в друг – огромен, древен,

където есенния мътен град,

довчера с вид красив, напевен

изчезва в гъстите мъгли –

и някаква невидима десница

завърта къщи, хора и коли…

Улавям се за първата тревица,

набирам дъх, последен дъх за вик

и се опитвам да й кажа –

прехапал уморен език:

прикрий ме, за да не ме смажат.

НЕЖНОСТ

Пак се мъча да напиша

два-три стиха

за детето си…

В пръстите ми нежни

се троши молива…

“ВСИЧКО ЖИВО, ДЕТО Е ОБИДЕНО…“

Всичко живо, дето е обидено от мен до днеска,

нека ми прости.

Ти, изгаряща във треска,

полудяваща, и ти…

Много щастие за вас поисках,

а нещастен бях самият аз.

И ръцете ви, когато трескаво съм стискал,

плачейки понякога със глас –

Господа съм молил да прелее

в жилите ви крехки моя дъх…

Чуто е молбата ми… И ето – тлея

на последния си връх!