Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“ посветен на старозагорските поети и писатели
MИХАИЛ БЕРБЕРОВ
1934 – 1989
* * *
На Стоян Каролев
Създай красивото във себе си.
Небето с неговите облаци
да бъде в теб.
Звездите да изгряват в теб
и да залязват.
И метеорите да те обгарят
не отвън – отвътре.
Да бъде мургава душата ти от слънцето,
което в теб изгрява. Да шумят
потоци в теб, които
извират някъде от теб
и търсят вътре в теб море – за да се влеят.
* * *
На Антоанета
Ще те намеря – ако те потърся –
във себе си. Дъждът вали във мене
с червени капки. И тревата никне
от мойта пролет – в мене – като чувство.
Оранжеви и сини, и зелени
са облаците в мен. Какво начало:
смях на кафява пръст и на очи-зорници.
Остава само думата, която
ще се роди – и аз ще те наричам…
* * *
Да, бавно, много бавно. Обкръжени
от туй, което мразим или любим,
не забелязваме. По-късно – тихо –
лек лъх на вятър: и побиват тръпки.
И почва постепенно, постепенно
отдалечаването. Всичко скъпо:
предмети, книги, пътища… О, то е
било една шега, в която страсти
са съдили. И ти си вярвал в нея.
Сега? Сега на тебе ти остава
една прозрачна глътка въздух още.
И си щастлив, защото ти не знаеш
коя ще е последна. Дишай! Дишай…
* * *
На Марин Жечев
Последно августовско слънце.
Събирам го със мойто тяло.
И лятото остава в мене.
Задълго ли? (Ще ме затрупа –
да се не плаша! – бяла зима.)
Луната в късния следобед –
като от тънък смях – изгрява.
Но всъщност всичко е зелено.
Все още. И това ме плаши.
Ала врабците са нехайни:
летят край мене те – пияни
от ранно августовско грозде.
А аз събирам с мойто тяло
последно августовско слънце.
* * *
На Енчо Мутафов
Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи – към земята.
Навярно както в приказките – слизаш
по тънкия конец – с коса от облак
и със сърце от вече избледняла
светкавица. И няма как – не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе – там, вътре в тебе –
да станеш пак едно хвърчило детско.
