ХРИСТО  КАЦАРОВ1923 – 1994

ПАСТИРЯТ

През хълмовете, през полето равно

пастирят води стадото си като облак. Бавно

вървят овцете и заоблени

по пътя се люлеят като люлки,

над които бди небето –

сътвореният живот да се доноси

и от двете розови шушулки

млякото да потече, защото иначе ще се загуби

смисъла на битието.

На пастиря дрехите са груби,

ала тялото му винаги е топло и сърцето.

Хляб и сирене му се услажда.

И за него има ли, ще има и за вярното му куче –

да го слуша и да го разбира.

Природата за покровител го избира

на агнето, което го възражда –

да се смили ръката ни, когато майка му го ражда,

когато спи, когато суче.

И в млякото е неговата вяра,

мъдростта му, добродушието на детето.

През всичките си дни човешки

е търсел на овцете си трева и завет

между хълмовете за кошара.

Днес търси друго. Търси мъж да го замести –

на човещината си да го научи,

защото зимата, последната му зима,

ще е най-голяма.

Една виелица ще го откъсне

от света с най-простите неща:

сено, трева и слама…

И кучето не ще запази нищо.

Натрупаната мъдрост ще се пръсне

из преспите, ако човек до стадото му няма.

СЛАВЕЙ

Каквото спечелих, похарчих го вече.

В хамбара ми няма ни мишки, ни жито.

Децата ми даже от мен са далече.

И виното ми е до капка изпито.

Остава ми само да се гордея,

че в моето лозе на кичеста круша

гнездо има славеят; като запее,

по-добър става тоз, който го слуша.

ПРИСЪДА

Аз на никого по нищо в селото си не приличах.

Малък бе имота ми, но моята брада растеше

от косата ми по-буйна, по-голяма. Като се накичех

с минзухар, с кокиче, с бяла теменуга или с ружа

слънчогледова, по-хубав мъж от мене друг не беше.

И понеже служба не ми даваха, заех се на изкуството да служа.

Обожавах красотата и съм казвал, че добрите хора

винаги са хубави, а грозните са лоши.

Хубост имат и животните, които сме затворили в обора.

И козичката на пътя, сякаш е жена с галоши.

Хубав е света. И хубавото трябва да се види

не веднъж и дваж, а всеки път, защото с хубавото нещо

грехота е да се разминаваш,

да го пуснеш като вятъра да си отиде.

Иска то да го погледнеш като мъдреците – вещо.

Гледах аз. Като вселената се разширяваше зеницата

на душата ми.

Но казаха, че с черните си очи съм почернил красотата.

И което ми харесвало, съм искал да го взема –

къщата с градинката, момичето със стомната, с герданчето овцата.

Най-много бяха против мен ловците бракониери,

защото пушките им не възпях, а жертвата – сърната клета.

И месо не взех. Помогна ми пъдаря моят стих да ги намери.

Но и той като се окървави, обърна се против поета.

И когато укротих със бучка захар лудото жребче на кмета

и го вързах да не гони чуждите кобили, съюзиха се да ме изселят

чак през девет планини в десета.

Но като размислиха, разбраха, че загубят ли ме, нищо не печелят,

оставиха ме костеливите им орехи наесен аз да бруля.

И от връх да падна, закачи ли ми се някъде цървуля…

Но не паднах от високото, не се затрих в човешката си изнемога.

Защото не за клона се държах, а за човек, изгонен по-нагоре и от мен. За Бога.

СВЕТУЛКА

Светла точка в ъгъла на стаята блещука.

Светлинка от мисълта ми или от кандило,

светило на хората предишни тука?

От моминско огледало

може да е стъкълце, вечерницата отразило,

капка дъжд, сълза по нещо мило.

Изсушена билка

и от праскова костилка

може да е, сламка от година благодатна,

копче от седеф на тънка блуза.

Може да е скътана паричка златна,

изхвърчала пуканка от кукуруза,

восък от липа, от минзухарова шушулка.

Може да е капчица надежда скъпа,

семка слънчогледова, троха от пристъпулка.

Може да е гривна, пръстен, гвоздейче от люлка,

светещо око на котка, млечно зъбче –

от дете изплюто в шепата на млада булка.

Всичко може да е, даже камъче от вар неугасена.

Излъжи ме само, че не е светулка,

в мрежата на паяк уловена.

ЧУВСТВА

Видях овца да се навежда

под нея агнето да суче.

Пчела видях нектар да смуче

от цвете, без да го поврежда.

От мен по-слаба и по-малка,

видях и птицата красива,

прелитаща като совалка

над пролетната моя нива.

И зимен сняг видях. И летен.

И хукнали стада от тръни.

И крак човешки, неусетно

дошъл на пътя, да ме спъне.

С душата си, подобно пара,

топих леда. След много зими

крадците станаха по-алчни…

Освен човешкото си име

печалба не спечелих друга.

И пак по хълма се изкачвам

да търся бяла теменуга.