Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели
ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ
1919 – 1966
ПОСВЕЩЕНИЕ
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори го ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина,
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като зараснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или в поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кротък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засади?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
* * *
Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти. Не знаеш ти какво са
залповете, грозното ура.
Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината. Нани-на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.
ЗЕМЯ И НЕБЕ
Върху земя човек роден е.
Но той на нея е роден,
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден,
да чува в нежностите къси,
в делата, в болката дошла
не ударите на кръвта си,
а ударите на крила.
Върху земя човек роден е.
Но той на нея се роди,
над себе си непокорени
да дири винаги звезди,
да ги достига и когато
до тях е стихнал, да скърби,
пак взрян в небето непознато
и смъртоносно може би.
Върху земя човек роден е.
Но той роден на нея бе,
дори в пръстта и на колене,
да има пак едно небе,
небе да има и тогава,
когато няма и очи,
сам в себе си да го създава,
когато то се заличи.
НЕ, НЕ ТРЯБВА
Не, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Трябва мислитве друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва кораба, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.
Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хляба, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.
Трябва залеза сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недоскосната още от устни
да не съхне девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.
О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
ПРЪСТЕН
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад не взето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
затуй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
