Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

ВЕСЕЛИН  ХАНЧЕВ

1919 – 1966

ПОСВЕЩЕНИЕ

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори го ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина,

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята, връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като зараснал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, в щик или в поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кротък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата, и засади?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.

* * *

Русокоса моя, чипоноса,

синеока моя дъщеря,

спиш си ти. Не знаеш ти какво са

залповете, грозното ура.

Спи, далечна, ненагледна моя!

Спи си в тишината. Нани-на!

Аз вървя сред грохота на боя,

за да пазя твойта тишина.

ЗЕМЯ И НЕБЕ

Върху земя човек роден е.

Но той на нея е роден,

небе да вижда и да стене,

загуби ли го някой ден,

да чува в нежностите къси,

в делата, в болката дошла

не ударите на кръвта си,

а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.

Но той на нея се роди,

над себе си непокорени

да дири винаги звезди,

да ги достига и когато

до тях е стихнал, да скърби,

пак взрян в небето непознато

и смъртоносно може би.

Върху земя човек роден е.

Но той роден на нея бе,

дори в пръстта и на колене,

да има пак едно небе,

небе да има и тогава,

когато няма и очи,

сам в себе си да го създава,

когато то се заличи.

НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време

неживелите още неща.

Трябва мислитве друг да поеме

и брезата да пусне листа,

трябва кораба, влязъл в морето,

да достигне крайбрежни води,

да не спира в окопа шосето,

нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат

непокритата къща сама,

хляба, който едва е наченат,

недошлите в ръцете писма.

Трябва залеза сам да се спусне,

трябва грозда да бъде прибран,

недоскосната още от устни

да не съхне девичата длан,

да не зеят огнищата неми

и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време

неживелите още неща.

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад не взето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

затуй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.