Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

ИВАН МИРЧЕВ

1897 – 1982

КОПНЕЖ

Трептят звезди премръзнали и голи,

забодени в лазурите лъчисти

от нашите безчислени тополи

край пътя на нощта, а кипариси,

замислени, с необяснима жал

мълчат като свещеници на бал.

Но ти хвърли копнежа си далеко

зад тоя зид от хладни кипариси,

с мълчанието каменно сбори се,

и с облака на страстите – и нека

прахът на отчаянието падне

и изгори в настъпилото пладне.

В житейските поляни и мъгли

живей и се вълнувай, но хвърли

през блясъка на спящата лагуна

поне една сребристобяла струна

от тоя свят до някоя мечта –

далеко – да те свързва с вечността!

ИЗ “МАЛКА ПОЕМА ЗА СПОМЕНА“

Познатата, като копраля права,

старинна улица на моя град.

Акации с кора светлокафява

и жилища от миналия свят

напомнят ми пейзаж от Писаро

с невероятни багри на стените

и плочици от времето изтрити.

Една жена в зелено болеро

навлиза през вратата и мълчи,

но цялата окъпана в лъчи,

с коси разпуснати по раменете,

в очите й два диаманта светят –

две копия далече устремени,

а може би отправени към мене.

Проклет да съм, ако не е това

картина от далечната ми младост,

когато бяха млъкнали в нерадост

словата ми, момчешките слова!

Проклет да съм, ако не бяха нейни,

на моята любима, тези два

блестящи диаманта и едва

задържащи се къдри златогрейни

по нежните момински рамене!

Да беше се усмихнала поне,

аз бих разбрал и днес, че тя ме вижда,

че нейната душа ще бъде трижди

доволна, че я гледам скришом днес,

отмината без поздрав и без вест.

Това е тя – и румена, и нежна –

чието име как ще изрека?

На бялата безупречна ръка

две гривни стъклени блестят небрежно.

Познавам я, сърцето не греши!

Задъхана от младост, тя излиза

на шията с рубенца – златна низа –

и обици на малките уши.

Спокойно гледа облаците, слага

ръката си над тъмните очи,

потънали в мечти и кротка влага,

и пази ги от слънчеви лъчи.

Горена от лъчите, тя се смей

пред пътната врата и тихо грей.

ПРИЗРАК

Усещам те. Наблизо си. И чакаш.

Защото трябва да завърша в мрака

широкия си разговор с душата –

със моята – която тръпне там,

а в тътените на кръвта съзираш,

че имам още сили да създам

убежище на моя тежък свят –

а той отключва звучната ми лира.

Ще трябва да почакаш. Да заспиш

от чакане. Да идеш до Париж

и да се върнеш с по-големи грижи –

на по-голям гердан да ги наниже

весталката на твоята бърлога.

Аз работя и повече не мога

да бързам, ослепял, да отразя

живота само във една сълза.

Ако не трябва моето сърце

да се замисля, да твори и свети,

ако не трябва моите ръце

да милват гривите на часовете,

какъв живот ще отразявам тука,

какви трептения, каква наука

ще забележа в общия подем –

кажи, мой призрак, да се разберем?

Ти ще ме хвърлиш в зиналата яма,

преди главата си да наведа,

за да отпия чашата преляла.

Ти лесно ще ме отнесеш на рамо,

че аз съм въздух и вода,

преобразил се вече на дете.

Ще вземеш ти от старото ми тяло

това, което вечността не ще.

ЛИПИ

Не къщите, а шумните липи

с грамадните корони от листа,

напомнящи величествени сгради –

от моята вселена водопади –

свещени късове от вечността:

духът ми върху тях се днес крепи.

Дохожда ден, когато всичко ражда

и се облича в нов неземен чар,

приема гордо съдържание и жар

от огъня на земното сърце,

величие от слънчева жажда

и тласък от човешките ръце.

Аз искам да достигна върховете

на клоните ви, трепетни липи –

на вашето нечувано съзвучие,

което на безупречност ви учи.

Към облака нагоре ме носете,

че болката ми в него да заспи!

ГРИЖА

Не съм поет, не съм мъдрец…

Н.Лилиев

И грижите на старостта покриват

големите надежди, радостта:

далеч от всяка земна суета

вървиш, потъваш в мисли, като в нива.

Макар, че ти не си поет, белязан

да отразяваш трепета на Бога

и твоите уста шептят: – не мога –

от своето рождение си ти наказан

да виждаш как минава, плах и скрит,

живота на човеците и птиците,

понесени, безкрайни върволици,

към градове, заключени в гранит;

как сънени деца отиват рано,

да оросят със сълзи своя хляб

в големи къщи, гдето всеки слаб

детински стон отваря тежки рани.

Но можеш ли ти, блед и незначителен

поет на сънища, на свехнали цветя –

ти можеш ли да утешиш скръбта

на тоя град, на тези клети жители?