Честит 88-ми рожден ден на големия поет и драматург Стефан Цанев

.“Всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си.“

Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. в Русе. Завършва журналистика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут.

Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца.

След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му „Парапети“, забранено е да се печатат негови стихове до 1976 г. През 1984 г. лично Тодор Живков забранява спектакъла му „Любовни булеварди“ и е уволнен от театър „София“.Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му („Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“) са играни в цял свят.  След 1989 г. той е един от най-издаваните автори, а пиесите му – предпочитани от всички театри.

Носител е на множество награди – наградата за поезия „Пеньо Пенев“ (1988), на националната награда за детска литература „Петко Рачов Славейков“ (1992), на националната награда за литература „Иван Вазов“ – за цялостен принос към литературата (2004), на националната награда „Хр.Г. Данов“ – за „Български хроники“ и за цялостен принос към българската книжнина (2011). Носител е и на ордена „Стара планина“ І степен – за цялостен принос към българската култура (2006).

По повод 88 – мия му рожден ден си припомняме 10 винаги актуални цитата от Стефан Цанев!

• „Всеки знае, че ще умре някога… И живее спокойно, защото някога е като никога. Кажи му обаче: утре…“ („Мравки и богове: Хроника на ХХ век“)

• „От култура има нужда културният човек, простакът няма нужда от култура. 500 милиона години са били необходими на животното да се превърне в човек, 5 години са достатъчни човек да се превърне в животно.“, пред в. „Труд“; 2005

• „От прегръдката на двама мъртъвци не се ражда жив човек. В природата, както и в политиката, празно няма. Животът сам ще роди новата партия.“ — коментира пред в. „Труд“ дали бъдещето на новата десница минава през обединението на СДС и ДСБ; юни 2007

• „… и защо и до днес битува мнението, че щом нещо е научно, трябва да бъде написано скучно, т.е. тежко, тромаво, с банализирала се отдавна научна фразеология;

написано ли е живо и интересно – значи е нещо лековато, несериозно и глупаво; скуката се счита тъждествена на мъдростта.

Не, скъпи читателю, скуката е духовна чума. Тя ерозира личностите, убива любовта, разрушава семействата; искаш ли да убиеш и най-красивата идея – говори за нея скучно, цели държави прогниват поради скуката, която витае в тях, и изчезват.“ – из „Вместо предисловие“ на „Български хроники“ том 2.

• „Има един вид маниаци, тъй наречените непризнати гении, които вярват, че като наричат другите бездарни, ще станат талантливи; колкото по-силно крещят „Бездарен си!” — толкова по-талантливи си мислят, че стават… […]

Тях, бездарниците, и в рая да ги пуснеш да живеят, и на Парнас да ги качиш — пак нищо свястно няма да могат да направят.“

• „Комунизмът ни направи страхливи и двулични.“ – из „Български хроники“ том 3, 2008 г.

• „Няма нищо по-страшно на света от братската омраза.“ – из „Български хроники“ том 3.

• „Ако двама души мислят еднакво – единият е излишен.“ – из „Да убиеш вярата“, 2007 г.

. „Историята на Стамболов би трябвало да се изучава задължително от всички народни представители, от всички министри, от всички, тръгнали към властта – не само за да се учат как да управляват, но и как да се предпазват от собствената си власт.“

МОЛИТВА

Над Черепиш безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.

Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици…
Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.

Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки…

Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.