ГЕО МИЛЕВ

1895 – 1925

Голова моя – темный фонарь

с перебитыми стеклами.

Саша Черный

ГЛАВАТА МИ –

кървав фенер с разтрошени стъкла,

загубен през вятър и дъжд, и мъгла

в полунощни поля.

Аз умирам под кота 506

и възкръсвам в Берлин и Париж.

Няма век, няма час – има Днес!

Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,

о, шпага,разкъсала мрежа от кървави капки

сред мрака –

и в мрака

бог сляп ги

събира и мълком повежда към прежния призрак…

О, Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех

– замръзнала, каменна, вечна и зла –

изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:

пред тъмния просек Едип –

загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

КАЖИ: ВНЕЗАПНО ДА ИЗЧЕЗНЕШ

и да се слееш мигом цял

с шума на уличния празник –

и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен

сред многоликата тълпа,

да бъдеш шарка от миража

на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи

над твоя малодушен сън –

ни звук, ни звън да ти припомня,

че Вий и Те са – вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,

без час, без образ и без вест –

да те лелeй една велика,

последна, проста радост: Днес…

Кажи: разбираш ли лъжата

на тия гибелни мечти?

• А! истината и лъжата

са кръг – и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва

на тоя тих, насъщен грях –

и принеси му в жертва всичко

ти:

своя гняв и скръб, и страх!

ЛУНАТА, СТАРАТА ЗМИЯ, СЪБЛИЧА

• дълбоко в черни лесове – зелената

си кожа.

Студената

и влажна нощна тишина е пълна

с дъх на отровни бурени – в поличба

се сплитат немите далечни мълнии

и злобно гърчат мургавия лик

на кръгозора.

В миг

над тъмната стена на

света застана пурпурният Демон –

и в мрака пламна неговият вик:

– ОСАННА!

Ти спираш тук; оттук започвам аз.

Ще ти задам едно Защо – о колко земен

си ти, за да не чуеш своя глас!

да не останеш в никой миг без чувство!

Помни: магията не е изкуство –

и злато няма да намериш ти!

На дъното остава черен сок и яд

– мъчение – и с него ти си кръстен!

Затягай здраво пак жестокия

на свойта мисъл пръстен!

Без мечти не ще останеш ти, но – те болят.

– О, знаеш ли де води твоят път? –

Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява

луната, старата змия, с корава

усмивка в жълтите очи…

О ДЪЖД, О ДЪЖД ОБИЛЕН И ПЕЧАЛЕН

– по тротоарите танцуваща вода!

Пиян, разголен, волен, вакханален,

но с черна маска – ти танцуваш безсмисления

танец на скръбта.

О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал!

О весел плач! И танец под разхълцани цимбали!

И вечер, зачната сред мрак, но с буйнобял

дъжд озарена. Дъжд! О клоун в погребални карнавали!

И ти летиш – лъчи и смях, – и ти си бял, безумен,

по тротоарите танцуваща вода!

Вечерен дъжд, понесен в танец шумен

над катафалка черен на града.

ДНЕВНИК

СЕГА Е ТВЪРДЕ КЪСНО. СБОГОМ.

(Защото много те обичам!)

Но няма в страст да те обкича.

(Аз избледнял съм. Твърде много.)

Сега е вече късно. Всичко.

Денят. Нощта. И аз. И ти.

И закъснялата усмивка,

разляна в скръб из вазите

на твоя взор…

Безплодна вечер!

Сърцето ми не чака тайна.

(Аз или тази бледна вечер –

но бледнината е безкрайна!)

Разбирам. Зная. Няма тайна.

Сега е твърде късно вече.