Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели
ИВАН ХАДЖИХРИСТОВ
1892 – 1970
АННА
Тъмнее пръстенът ми скъп
и носи вечерно безверие
в сърцето многолика скръб.
Обезумялите химери
се приповдигат на тълпи…
В часа на вечерно безверие
какъв възторг ще ме опий?
Загасна пламъка. Жени
ридаеха в безумна жажда –
и техний зов ме затъмни,
и техний спомен, що се ражда,
не мога аз да утеша.
Тълпи химери ме ограждат
и бият моята душа.
А нявга в стария квартал –
(аз: млад поет, ти: моя Анна!)
свърши се буйний карнавал;
аз ида; вечерта е странна!
и чуден бледния опал.
А некролог, на него: Анна
умря за всички ни. Печал.
Аз ида, тъмен като грях,
а светят светлини пречисти
и шепнат, шепнат: смърт у тях!
(А свири вятър в тъмни листи
и в черно малкият й брат
баща и майка; тъмни листи,
развени в есенния хлад.)
Аз гледам на незнайний свят
от сенки край иконостаса,
а там, изправен, странно блед
стои свещеник в тъмно расо,
и вред безумна полутма.
Лежат на писмената маса
портрета, старите писма.
Дали бих могъл в този час
сред твойте блянове лъчисти
една лъча да бъда аз?
Просветват скръбни аметисти
и плачат призрачни цветя,
и Анна – в блянове лъчисти,
и колко е прекрасна тя!
И Анна – във далечна смърт,
и Анна – онемяла птица,
която за последен път
примрежи тежките ресници
във ярък, карнавален ден,
и Анна – онемяла птица,
и гледам тъмен, изумен.
ДАТСКИЯТ ПРИНЦ
Във всяка момчешка компания
аз внасям мистически смут.
Където да бъда по Дания –
в двореца ме смятат за луд.
Аз ида. С пиян изумруд
очите ми гледат Офелия.
Какви мрачини съм поселил
във нейния чуден приют?
А малкият сребърен шут
се смее из черните здания.
Върлува вън каменен студ,
зла зима по цялата Дания.
ДЪРВЕСА
Пред утрото загадъчно и младо
израстват химерични дървеса,
облечени във чудните смарагди,
отправени към своята мечта.
И в радостта, която се събужда,
загърнати в спокойна красота,
изникнали от бездна теменужна,
те сякаш се откъсват от света.
МЕТРАНПАЖ
Когато сенките са сини
и тъй прекрасен тоя град
и здрачът става на градини
от мимолетния смарагд –
във лампата на метранпажа,
опушена от стихове,
минавам, без да зная даже,
че метранпажът там кове
последна кола на “Errata„,
където в ямб или хорей
делата мои на земята
изглеждаха със нон парей.
УТРО
Разплитат се от сенките листата.
Расте денят със синия емайл.
И стават в миг по-хубави нещата,
и близък става целия безкрай.
И гълъби летят из синкав дим.
Брезите са готови за прегръдка.
Обидите защо са? Ще простим.
Отпивам от простора дивна глътка.
МОРЕ
На Димитър Караджов
Започва то и свършва, както Бах
съзижда скъпоценните простори.
Самотен, синкав кит, море без бряг –
като безумно чембало говори.
Тревожен унес, светли капки, прах
от адамант, зла пара и умора
в здрачения простор ще ни затворят.
А ти, море, вървиш самó без страх.
Под зова див на вятъра тревожен
растете вий, спасени, невъзможни,
от чембало изтръгнати мечти.
Светлее въздухът. Морето спи.
И утрото – непостижима роза –
над чудното видение трепти.