Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели

НИКОЛАЙ  ЛИЛИЕВ

1885 – 1960

КЪМ РОДИНАТА

Заглъхнал в безответната вселена,

плачът ти продължава да трепти.

Кому се молиш, майко вдъхновена,

сред ужаса на твойте самоти?

Кому предаваш тая скръб велика

на твоята безтрепетна душа,

и аз ли пръв, отгатнал й езика,

съзнавам, че пред тебе днес греша.

Безцветен син на обезверен жребий,

с надежди мене ли облъхваш ти?

В гърди ми бий едно сърце по тебе,

безсилно твойта скръб да освети.

И възроден, аз може би последен

поднасям своя чист и беден дар:

едно сърце, което слагам бледен

пред твоя свят и непознат олтар.

ТИХИЯТ пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

Тихият пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд

сълзи, възторг и уплаха,

с тихия пролетен дъжд

колко искрици изтляха!

КЪМ НОЩТА

Мрак и мрачни води,

ни следи от звезди,

о, води ме, води

неизвестно къде.

Аз пристъпям едвам,

аз съм сам и не знам,

твоя тъмен ли плам

мойта мисъл краде.

ЛУНАТА висне като плод,

забравен в есенни градини,

и буди сънния живот

на туй, което в сън ще мине.

Аз виждам светлия възход

на първата любов, изгряла

като надежда за живот,

като печал преди раздяла.

И две протегнати ръце,

които искат и не могат

да стоплят мразното сърце

на вси низвергнати от Бога.

Аз чувам гордите слова

на своята душа безгласна,

но пак безпаметно зова

и в шеметна забрава гасна

по две замислени очи,

окъпани в златисто вино.

И моята любов звучи,

и като звук ще ме отмине.

Към Димча Дебелянов

В ТЪЛПАТА равнодушна и студена

аз диря твоя трепет вдъхновен,

кому да кажа страшната измена

на своя безначален тъмен ден?

Кому да поверя с душа ранена

възторзите на оня миг свещен,

когато се разкриваше пред мене

надеждата, че ти си отреден

на чистота и блянове честити

да бъдеш сам светиня и покров?

…До твоя дом не стига моят зов,

о слънце, непронизало мъглите,

о птица, прострелила далнините!

– Ти песен, и надежда, и любов!

ЕТО СТАРИТЕ СТРЕХИ надвесени

гдето родната песен трепти,

и водите тревожно понесени

под шумът на вихрушките есенни,

сред които пристигаш и ти.

Где са дните – о, дни непробудени! –

где са простите чисти сърца?

От прозорците гледат учудени

• изумени, сломени, отрудени –

полинелите в нужди лица.

И пред тия стени в запустение,

гдето плаче безсънна тъма,

навестен от печални видения,

след безплодни молитви и бдения,

ти ли спираш най-сетне дома?

И ЕТО МЕ ИЗПЪЛНЕН пак с любов,

и ето ме, Родино, пак готов

чело да сложа в твоето подножие,

да те посрещна като спомен скъп

и да приема твойта свята скръб

като награда, като милост божия.

Та в оня час, когато пак на път

неверна мисъл ще гнети духът

и ще нашепва тъмни предсказания,

утеха да ми бъде по света,

като светилник, грейнал сред нощта,

Родино моя, твоето страдание.