Минути за поезия. Назаем от летния брой на списание „Пламък“ посветен на старозагорските поети и писатели
ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ
1881 – 1937
РОДИНА
Обичам те като жена,
повлякла ме с безброй оглавници,
о, малка хубава страна
на изпращелите държавници.
Все тъй си детски жалка ти
и в робство, и във независимост –
тъй важно-весела… почти
измислена за Simplicissimus.
Обичам те като жена
със хиляди чаровни прелести –
о, бедна, хубава страна
на алчни, допотопни челюсти.
Как всички твои синове
от твоя образ са клиширани:
дългът към тебе ги зове
към непрестанно ашпоширане!
И ако ний пък се кълнем,
че във борба за теб ще паднеме –
то знай, че ние не крадем,
защото няма как да краднеме!
Обичам те като жена,
която шепне обещания –
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание!
СОНЕТИ ЗА КИРИЛ ХРИСТОВ
1
Да, право е: рояци шушумиги
у нас и в книжнината, и навред.
Не се сърди, Кириле, а прости ги –
че ти по Божа милост си поет.
Те още влачат страшните вериги
на робството – душите им са лед,
и ти, за своите прекрасни книги,
от тях очаквай – злъчка и оцет.
Но ти веднаж сам каза (бе в кръчмата):
– Човек, пред стадо шугави осли,
дори да хвръкне право от земята,
не ще зачуди никого, нали?
Така и ти, летиш във висините,
а те – слухтят и клепат със ушите…
2
Във моя спомен ти си Божи меч
в борба с действителност дребнава.
И в разговора ти – словесна сеч –
от нашенеца жалък прах остава.
Обичам твойта сатира-картеч,
с която ти го жареше тогава:
– Едвам владей членоразделна реч,
а тайните световни разрешава!
– Едвам се поизправил на крака
и от маймунек – уж човек е, –
единствено у нас е то така:
сергия за акъл отваря всеки!
Но твойта мъдрост никой не разбра
и много злоби ти за нея сбра…
3.
Когато, вместо скромно да мълчи
пред свободата, що му Бог дарувал,
наш Тренчо, с пламнали от гняв очи,
пищи, че тук, у нас, не бил добрувал,
или – обезумял току-речи –
против държавата се възбунтувал, –
все твоята прокоба ми звучи:
– Не! Тоз народ не си е доробувал!
Уви! Където поглед и да спреш, –
все Тренчо – ратай злобен и безверен,
страната си превърнал във кипеж
на яростни вражди, във пъкъл черен…
И рядко лъч надежден за възход…
Не си е доробувал тоз народ…
НОЩЕМ
Затваряш се във стаята си пак
и тъй ти е безрадостно и болно!
На масата ти автори рояк
те чакат и поглеждат недоволно.
Да знаят как ги мразиш! В младини
те страшната наивност ти превиха,
да вярваш в чудеса и светлини,
в човека – пленник на съдбата лиха.
Ала животът, бликнала вълна,
понесе те в нечистата си пяна –
и шеметът от книгите мина,
но тежкият им кръст до днес остана.
И днес си жалък, смешен и самин –
нелепа, непотребна саможертва –
и както да маскираш своя сплин,
душата ти е безвъзвратно мъртва.
РАЗГОВОР С Г. ПРЕЗИДЕНТА
– О, екселенц! – гори навред,
в пожар са вече и Балканите:
вий гледате ли нанапред,
кой път решили сте да хванете?
Войната готви страшен пир
за полуострова ни целия…
– Какво да правя най-подир –
не ща се пък саморазстрели, я!…
– О, екселенц! Настъпя мор
и глад – и може би вълнения!
Два гроша хляб! Какъв позор
за вашто мъдро управление!
Стомахът иска, плаче, вий –
не щем го храни с насекоми, я!…
– Не яжте толкоз пък и вий,
правете малко икономия!
– О, екселенц! Страната мре
от немотия и от бедствия.
Кой отговорността бере
за неизвестните последствия?
Ний, безработните, държим
за бой готови вече сопите…
– Ах, скоро ще ви настаним
на харна работа… в окопите.
– О, екселенц! Ужасен грях
тежи на ваште поколения:
България стана за смях
по всички земни направления!
Не мислите ли най-подир
от нейний гръб да се стоварите?
– Я, оставете ме на мир,
та да не издрънкам на стражарите…
