Минути за поезия. Назаем от списание „Пламък“ брой 2, посветен на старозагорските поети и писатели

Георги ИЛИЕВ

1881 –1961

ДОГАРЯЩИ СЛЪНЦА

Сред леден мрак и сняг и скреж

Ти громко спомени зовеш

И вечен, ведър сън прокуди:

С гласа на бели пеперуди

Примамваш гаснещи лампади!

Напразно! Черни водопади

Не шепнат речи и едва ли

Ще трепнат сенки във душите

Пустини жарки преминали.

Из бели приказни страни

Тих спомен днес ме буди тихо

И гледам: всичко разрушиха

Коварно миналите дни:

Над изкласили млади ниви

Допява ледната си песен

Победно звънката коса.

Ограждат траурни оливи

Миражите на тиха есен

И ето: влажни аметисти

Топят се в погледа ти чисти:

Във тежък сън си уморена,

Смирена щерко на Морена!

– Пристъпваш – знам – за моя пир,

Но ето: златният потир

И в него мойта кръв вледена…

Ти тръпнеш; в поглед тъмен свети

Венчален плам; трептят крилете

На демон. С демонски желания

Влечеш ме в черни падини

И грабиш светлите ми дни. – – –

Ти ме разхити! – Аз, призваният,

Догарям в ледени страдания

И чезна тъмен и без вест.

След бурно щастие, злочест

И сплетен в демонски гадания,

Потъвам в твойте мрежи днес.

Скован в стоманени звена

Тешат ме твойте лабиринти,

Че те владея сам-самин. Ти

Скърбиш зад моята стена

И пиеш сетни, бледи сили.

Забрава стеле черна свила

Над белоснежните вершини

На стръмен, черен друм. Тежи ни

Безкраен сън и в късна доба

Ни идват призраци из гроба

По черен друм – опечалени,

О, щерко тленна на Морена!

,* * *

На бряг пустинен ли запали

Ти болни, сини огньове

Над потъмнелите кристали?

А странно ни смъртта зове

И тихо плаче тъжний мир:

И теб, и мен в ясписов вир,

В ковчези сред златисти пари,

Отзовават траурни лодкари

Към скръбни, скръбни брегове,

Горе тихо слънцето догаря…

Опиянен в света разлъка,

Сред горести неизброими,

Изгарям в свойта горда мъка

И пея твойто светло име.