Минути за поезия. На заем от летния брой на списание „Пламък“, посветен на старозагорските поети и писатели
КИРИЛ ХРИСТОВ
1875 – 1944
ХЕЙ, ПРОЛЕТ ИДЕ!
Хей, пролет иде! Дигат се мъглите:
къде ги вихри влачат, дявол знай.
Дерат се ризите на планините –
Хей, пролет иде в наший роден край!
Кокичето отдавна се подаде;
предвестниче на пролетта, не трай
за нея друго цвете да обади; –
хей, пролет иде в наший роден край!
Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака,
и викна сетен път: “Кръчмарю, дай!
Налей, обеснико, дружина чака…“ –
Хей, пролет иде в наший роден край!
И плъпват харамии… А гората
чернее още; ала кой ти хай!
Напред, вестители на свободата –
хей, пролет иде в наший роден край!
НАЗДРАВИЦА
Другари по съдба, да дигнем пълни чаши –
да пийм за род призван в добро да израсте!
Да пийм за внуците на враговете наши:
нас, огорчените, ще спомнят с гордост те!
О, иде времето спокойно и честито,
озърна щат се вси учудено назад,
и паметниците на горда скръб, които
въздигнали сме ний, тепърва ще дивят.
Ще бъде късно ли, че няма да сме живи?
Че съдено е нам живот и смърт в беда?
Та ние ще умрем спокойни, горделиви
за жертвите, кои сме дали на труда!
Награда? Стига нам дълбока вяра, с време,
че ще се чудят те, потомците ни, как
посред несгодите, в кои живейм и мреме,
и туй немного ний създали сме все пак.
ЗАПУСТЯЛА КЪЩА
В съседни дворове залайват псета,
че мярна се човек във дома пуст.
Скрибуцнаха ръждивите резета
и встъпи бавно гостът в тъмний пруст.
От много годин къщицата вета
оставил, иде днес той като чужд.
Ей стайцата, де палави момчета
крещяха Ботйова те наизуст.
Окъртено, една до друга рана
в стените; паяжини вред висят;
по пода гъби, текло от тавана.
Що радост е умряла в тоя кът! –
И дълго, дълго той стоя на двора,
като пред гробница на мили хора.
РОДИНА!
Отдавна е остал зад мен градът.
Днес друг съм аз, не оня пред години.
Тъй мил ми е изминатият път,
тъй чудно светят планините сини!
Вървя и гледам трепетен, честит.
На устните едно-едничко слово…
Във всяко нещице дъх роден, скрит,
познато всичко и безкрайно ново.
Наведох се, взех камен сивобял,
вървя прехласнат в него, пак се спирам:
друг път съм сякаш камък не видял:
тез жилчици – живот днес в тях съзирам.
Те тупат, в мене – та що е това?
Ще го захвърля: почва да ме пари…
Внимателно във меката трева
полагам го аз, да се не удари.
ЖЕЛАНИЕ
Боли, догарям. Немощен лежа.
Отдавна съм готов и чакам края.
Уж някакви юзди и аз държа –
уви… Сега едвам аз всичко зная…
Но дигнал съм глава, да видя пак
от своята бърлога планината.
Виелица я тули в млечен мрак,
светът се с вой във пропасти премята.
Настръхвам и затварят се очи.
И виждам се във гроба. Вечност цяла
във студ и мрак леж кротко и мълчи…
Виелице, да си се ненавяла!
И ново се желанье буди в мен:
да си замина аз през есен ясна,
да бъде слънчев сетният ми ден
и с кървавий му залез да угасна.
Ръка да се не свива на пестник
и моята изстрадала душица
да отнесе със себе плахий клик
на закъсняла към гнездото птица.
ЗАВЪРШВАМ ДНИТЕ СИ залутан по чужбина
на псе загубено със тъжните очи.
Що зло съм сторил аз на своята родина?
На чуждо слънце под студените лъчи
сама душата ми се вече не познава:
като из пропасти ней родна реч звучи.
Кому зловидят се горчиви глътки слава?
Наместо тих поет – злосторник аз да бях,
как лесно кръвнини покрила би забрава.
Позорни времена! Позорни! – Не за грях
аз камъните на душите ви корави
събирам в гроба си: да легна върху тях.
О, нека! Те да ми са ложе и възглаве!
