Историкът д-р Румен Манов пред Долап.бг: „Наричам Никола Попов българският Дюрер. Доволен съм, че допринасям с дарението си този изключителен художник да бъде изваден от забвението“

На 25 юли 2024г. в Западната зала на Художествена галерия Стара Загора беше открита изложбата „Щрихи и състояния“ на художника Никола Попов (1868-1954). Сред официалните гости беше и д-р Румен Манов, който дари на галерията уникални експонати.

Господин Манов беше любезен да даде интервю само за читателите на Долап.бг.

Господин Манов, моля представете се пред читателите на Долап.бг?

Казвам се Румен Манов- Будител на годината за 2017г., дарител, Почетен гражданин на моя роден град Кюстендил. Завършил съм история, археология и право. Имам галерия „Нерон“ в София. Пиша книги и колекционирам всичко, което обогатява знанията ни за българското величие.

Какъв е поводът да проявите интерес към живота и творчеството на графика Никола Попов , на когото на 25 юли 2024г. беше открита изложба „Щрихи и състояния“ в Художествената галерия на Стара Загора?

Контактът ми със Стара Загора е от преди много години, още от времето на художничката Олга Брадистилова и т.н. На Регионалния исторически музей Стара Загора дарих архив на Александър Екзарх- старозагорец на европейско ниво. От Париж го купих. Дарих на музея още писма на Старозагорския митрополит Методий Кусев до Васил Радославов.

През 2017-2018 г. ми попаднаха един сноп снимки на неизвестен за мене художник. Обаче ги запазих. Година по-късно ми попадна и паспорта му. После графики. Разбрах, че някаква последна негова наследница е починала и са разчиствали и изхвърляли всичко от апартамента. Така от един антикварен магазин закупих тази медна плоча с лика на Фердинанд и с няколко графики. Разбрах, че става дума за Никола Попов. Купих му дипломата от Виена , където е завършил, след това софийската му диплома с подписите на Мърквичка, Антон Митов, Вешин и т.н. Защото, когато се завръща от Виена, го препитват дали може да рисува, преди да му признаят виенската дипломата. Събра се сериозен куп документи, които ще сложа във втори том на книгата си „Приказка за България“.

Горд съм с тази книга. Президентът я подари на Папата от името на България. Има я във Ватиканската библиотека В първата част на книгата са публикувани 2000 неща, свързани с българския бит, фолклор, етнография, занаяти, забележителни личности и т.н.

Сега готвя втора част – двуезична и Никола Попов ще заеме подобаващо място.

Сега всички тези документи – неговият паспорт, единствената досега открита медна плоча с образа на Фердинанд, донесох на изложбата и ги подарих на галерията. Егоизъм е само аз да им се радвам.

Извинете любопитството ми, моля, но всичко това за което говорите, особено за „Приказки за България“, която толкова е луксозна и обемна и тежи 5-6 кг, струва много пари. Кой Ви финансира?

За да издам книгата си, продадох една къща в Боженци. Убеден съм, че не материалното, а духовното е стойностното и си струва всичко, то да се усъвършенства.

Какво узнахте за Никола Попов?

Наричам го българския Дюрер. Той е незаслужено забравен художник, който е изключително талантлив. Предизвиквал е завист и възхищение сред своите колеги. Не е имал шанса да има пиар, като други негови съвременници, колкото и да е бил много по-талантлив от тях. В същото време чувствам удовлетворение, ако името му излезе от тъмнината, от забравата…Да разчистим малко прахта на времето и да излезе истинският кристален образ на Никола Попов. Защото той е толкова европейски, даровит, докоснат от Бога, още повече Стара Загора е родното му място. Мисля, че всичко това накуп ме накара да даря тези неща и да дойда лично да участвам в откриването на изложбата и да се популяризира името на Никола Попов.

Общо взето това е цялата ми идея.

От друга страна -нещата са свързани. Няма нищо случайно. Не съм търсил и такава връзка. Случайно разбрах, че Никола Попов по майчина линия е родственик с Александър Екзарх. Преди, няма и година, дойдох с архив на Александър Екзарх, който е във Вашия музей – обработва се и се превежда.

Направи ми впечатление, че тогава, французите шест месеца ме бавиха да прегледат документ по документ, за да разберат дали няма нещо за тяхната история – става дума за Френското министерство на културата. И тогава ми пуснаха документите като се увериха, че става дума само за България.

Връзката с Александър Екзарх и след това с Никола Попов- хем е нещо случайно, хем е насочено движение на ситуации. Не съм го търсил. Така се случи. Едното допълва другото. Това ме кара да въздъхна с удовлетворение, да ми стане хубаво на душата.

Понеже политиците ни докараха до това дередже, българинът забрави какво е радост за душата. Какво е паметта? Какво е незабравата? Защото душата и духът в този материален свят няма как да ги пипнеш, да ги сложиш в джоба. Те отидоха в миманса, в шеста глуха, в тъмнината. Но всичко в историята е синусоида – спадове – възходи, спадове -възходи. Надявам се да сме минали спада и да тръгваме леко нагоре…

Простотията не е само български патент. Той е световен.

Оптимист ли сте за духовността на българите и на човечеството като цяло?

Днес се видях с човек, на когото се е родило бебе. Помислих си, че това дете ще посрещне 2100 година. Нас няма да ни има, но това, което оставяме като написано, нарисувано, издигнато от забравата, то ще бъде в помощ на тези, които идват след нас. Това е цялата идея. Тук не става дума за нищо материално, а за душевно удовлетворение.

Росица Ранчева