Денис Иванов пред Долап.бг:“Любовта си струва да бъде изстрадана!“

Шест дни преди премиерата на мюзикъла „Ромео и Жулиета“ на Старозагорската опера, разговарям с големия български артист Денис Иванов. Той е сценограф, костюмограф и изпълнител на ролята на Съдбата. Ето какво сподели за читателите на Долап.бг този безкрайно талантлив млад мъж:

Господин Иванов, в каква среда, в каква обстановка се разиграва трагедията в мюзикъла „Ромео и Жулиета“?

Действието в „Ромео и Жулиета“ се развива във футуристична среда, в която сценографията е напълно класическа със съвсем леки елементи на осъвременяване. Следва се изцяло костюмът на късната готика и ранния ренесанс, защото тази епоха е междинна, между тях.

Интересното при сценографията е, че за разлика от класическите костюми, в декора съм избягал от буквализъм и битовизъм. Декорът представлява огромен розариум, градина, която е предполагаема за дома на Капулети , но която е изкуствена. Т.е. това е железен розариум, който е наподобяващ, имитативен. Всичко в сценографията е желязо.

Онова, което е заложено от режисьорката Виолета Горчева е представянето на съвременните нрави на обществото, които кореспондират с тези от трагедията. Конкретно залагаме на тази универсализация на всички хора, премахването на идентичността , настъпването на съвременните технологии, на изкуствения интелект, на роботизацията на човечеството. Ние виждаме едни герои, които са като кукли на конци, които са като роботи. Балетът изцяло е решен като едни същества, облечени в народни носии за онова време. Всички са като марионетки в ръцете на лейди Капулети и лейди Монтеки, които са основния двигател в спектакъла. В тази куклена среда, която показва недалечното ни бъдеще, се прави този контраст между класически костюми, т.е. едни герои от миналото,, които ни показват накъде отива човечеството, накъде се развива светът.

В декора има един единствен реален елемент. В тази природна картина, в която всичко е изкуствено, има едно старо , мъртво дърво. Мисля, че ще има много силно въздействие, защото е единственият природен елемент, който обаче е мъртъв. Имаме един натюрморт. Това е дърво , което Шекспир много добре описва в трагедията. То е под прозореца на Жулиета- върба, храст или дърво, което опира до прозореца на Жулиета. Това растение има два клона, които образуват силуетите на две влюбени деца, които се опитват да се целунат. Това е алегория в търсенето на тези два персонажа, които с режисьорката разглеждаме като нереални същества. Те са едни кристални деца, деца -индиго, които са слезли на земята, за да изкупят греха и пороците на всички около тях.

Дървото е мъртво, но след смъртта на Ромео и Жулиета, тези клони оживяват. Те започват да пускат малки клончета – едно по едно, едно по едно и накрая дървото ще се покрие с голяма корона. Т.е. тяхната любов, която се осъществява единствено на небето, съживява накрая дървото и то разцъфтява.

Това ми решение е повлияно, както от знанията за Адам и Ева, така и от изкуството на Ботичели, който е най-яркият представител на ранния ренесанс. Той има една много известна картина, която се нарича „Пролет“. Тя отразява в голяма степен това, което и аз търся в сценографията .

Сценографията и костюмите са равноправни действащи лица в една постановка. Каква е философията Ви? Какви са посланията? Какво е заложено в тях?

Заложено е убеждението ми, че любовта си струва да бъде изстрадана. Тя никога не се дава даром. Винаги за най-истинската, най- съкровената любов, си струва човек да пожертва и живота си. Реалното щастие, реалната любов, реалната хармония са постижими на небето, а не на земята. Може би затова ние сме изпратени на земята, в това чистилище. Според мене тук е адът и тук е чистилището, за да можем да се изградим като личности лишени от порок и грях. За да може, когато душата ни напусне тялото, т.е. биологичният ни скафандър, да се слеем с всичко онова, за което душата копнее.

Според длъжността Ви на сценограф и костюмограф, Вие сте в непосредствен контакт с хората, които са зад сцената, зад кулисите, които реализират техническата част от спектакъла. Представете ги, моля?

Те са един от най-важните механизми в спектакъла. Без тяхната работа изобщо нищо не би било възможно.

Най-напред искам да изкажа възхищението си за един истински голям художник. Съвсем наскоро в операта постъпи художник-изпълнител, който е старозагорец и много добър художник – Наньо Нанев. Това момче, се наложи само да се справи със задачата и направи чудеса. Негово дело е дървото, за което разказах. Това му е първата работа като художник-изпълнител. Справи се великолепно. За мене той е голямо попадение и гордост за театъра.

По отношение на костюмите трябва да се отбележи името на Гинка Милчева. Тя е моделиер-конструктор и отговорник на шивашко ателие. Тя притежава невероятна фантазия, класа и умения, както и всичките дами в шивалнята: Мария Маджарова, Светлана Кирова, Светла Господинова, Пепи Анастасова, Анета Господинова, Ваня Драгиева, Петя Петкова. Това са прекрасни дами, които обичат работата си. Работата по костюмите започна навръх Никулден -6 декември 2023г. С малки прекъсвания за другите постановки, които се случват в театъра паралелно, те не са спирали да работят по „Ромео и Жулиета“. Костюмите са много сложни, много детайлни, нищо не си спестяваме. Всичко е направено в кинаджийски реализъм. Това е подвиг за нашия театър. Наистина тяхната заслуга е огромна, огромна, огромна.

Много ли са костюмите като бройка?

Много са. Не съм ги броил, но със сигурност са над 200. Частите на костюмите са много. Един костюм има няколко слоя, много аксесоари…Ръкавици, шапки, колани и коланчета, пояси, пелерини…Епохата е такава. Тя се нарича Mi parti” – буквално дреха на парчета. Всички за нарязани с вързулки, панделки…Много пипкава работа, която се работи много трудно.

Други три дами Дора Георгиева, Диана Колева и Елена също работеха много активно. Всички мъже са в перуки, защото спектакълът е класически. Голям късмет е, че всички перуки са с естествен косъм, което е невероятно излъчване. Характерната мъжка прическа, която е на черта, реално в нито един съвременен мъж не можем да видим. През ръцете им минават всички бради, мустаци, бакембарди, перуки…

Сценичните работници имаха много трудна задача. Декорът е огромен, много е тежък и труден за обслужване. Два дни, при 40 градуса, когато строихме сцената на Античния форум „Августа Траяна“, където камъните излъчваха допълнителна топлина, която стигна в късния следобед до 50 градуса, наистина извършиха геройство. Беше много трудна тази монтировка, но се справиха отлично, както винаги.

Много реквизит има в постановката. Има една вълшебна роза, която първо е бяла, после е червена…Имаме едни платове по 20 метра, които моят персонаж – Съдбата, трябва да разиграва. Имаме една светеща топка – която символизира магмата на философския камък…

Господин Иванов, освен сценограф и костюмограф в „Ромео и Жулиета“ изпълнявате и новосъздадената роля на Съдбата. Разкажете повече за това, моля!

По автор ролята съществува, но те са няколко персонажа, които режисьорката реши да обедини в един. В оригиналния френски спектакъл от 2001 г. има една балерина, която играе смъртта и коментира действието през цялото време. Тъй като този похват е малко демоде и не е коректно да повтаряме решението на французина, затова тя реши да обедини ролите на поета и на принца на Верона, да създаде едно фантастично създание, което всъщност дирижира целия спектакъл и има съвсем друга функция.

Моят герой пътува във времето на принципа на алхимиците. Той се трансформира, предприема различен облик. Първо го виждаме като провидение, като бог, след това – като принца на Верона, после като странстващия поет, който Жулиета призовава на балкона, после – като смъртта и накрая -също като провидението. И тази светлина, която излиза от топката, с който започва спектакълът, символизира философския камък и неговата способност за трансформации, телепортация. Има много пеене и много рецитиране, което за мене е огромна отговорност, защото режисьорката извади оригиналните преводи на Валери Петров. Тя е избрала на възлови моменти да са дословни цитати от трагедията на Шекспир.

Тъй като почти един и същ е постановъчният екип на „Ромео и Жулиета“ и на „Есмералда. Парижката света Богородица“ , каква е приликата и каква е разликата между тези две постановки?

Това е много хубав въпрос. Още в самото начало, когато започнахме да работим по „Ромео и Жулиета“, тъй като екипът е почти същият, беше ясно че двата спектакъла трябва да са напълно различни. В „Есмералда“ имаме абсолютно модерна визия, т.е. действието се развива днес и сега. Декорът също е минималистичен . Но тук имаме Шекспир, имаме история, която респектира безкрайно много. Затова дадох идея на Виолета Горчева, да тръгнем в класическа посока, що се касае за костюмите. При тях имаме пълен реализъм и пълна фантазия откъм декор. Спецификата на двата спектакъла е коренно различна. При „Есмералда“ всичко беше много мрачно и черно. Там изхождахме от естетиката на рок-операта, докато тук – мюзикълът е безкрайно романтичен. Музиката звучи като филмова музика, много нежна и красива. Има моменти, които напомнят за Пучини, на места напомня на Енио Мориконе…Тази музика диктува съвсем друга визия. Декорът е също много нежен, решен в резеда. Всичко е много светло. Дървото е бяло. Подът ни е бял. Повечето костюми са светли. Изобщо залагаме на много светлина, както и в плаката…Това е божествена светлина, която идва от тези две деца, които са слезли на земята.

Мисля, че Вие също сте изпратен от небето на земята с вашия изключителен талант на артист, сценограф, костюмограф, режисьор, харизматичен и светъл, добър и ласкав човек. Желая Ви здраве, вдъхновение и успехи!

Росица Ранчева